Гледката принуждава мнозина от войниците да спрат втрещени. Надар долавя какво става в главите им, обръща се и казва:
— Поставете охрана наоколо. Панди, претърсете гората за следи. Вие двамата, застанете на пост пред портата. Искам да задържите всеки, който се мерне наблизо по каквато и да било причина. — Пак се обръща към зловещата сцена и мърмори: — Шибани штани…
— Ще издържиш ли, ако отидем да огледаме мястото? — пита я Малагеш.
Надар я гледа наежено.
— Да.
Малагеш подкарва коня и Надар я следва, но с всяка крачка гледа все по-унило. Скоро и конете започват да се дърпат назад, разтревожени от миризмите.
— Как са могли… Как са могли да направят това? — запъва се Надар.
— Ами старали са се, както изглежда — казва Малагеш, докато отпъжда мухите с ръка и обикаля около човешките останки. — Дори са успели да разделят на две гръбнаците. Не се постига лесно, а с гръбначния мозък е най-трудно…
Надар извива глава встрани и повръща на тревата. Конят ѝ пръхти стреснато.
— Искаш ли вода? — пита Малагеш.
— Как издържате да ги гледате? — пъшка Надар, след като плюе и избърсва насълзените си очи.
— Да, това е най-лошото досега — навъсено отвръща Малагеш и се взира в най-близкия труп. — Но съм виждала почти същите гадости.
Заглежда се в отрязаните глави на земята. Панди е казал, че тук живяло семейство — главите са на жената и двамата синове. Лицата, сини и разкривени, имат глупавото изражение на мъртвите, сякаш току-що са им задали прекалено труден въпрос.
Малагеш слиза от седлото и пак размахва ръка да се отърве от мухите. Доближава труповете. Няма други рани освен от разчленяването, не са ръгани с ножове, не са сечени, не личат дупки от куршуми. По ребрата на едното момче има грозен обрив, но е очевидно, че не би умряло от това. И макар че не оглежда дълго купчината крайници на тревата — все пак и тя не е от желязо, — Малагеш не вижда допълнителни увреждания.
— Или са били отровени — казва накрая, — или са се задушили, или ги е сполетяло нещо подобно. А може би са умрели в мига, когато са ги разсекли.
— Тоест са им отсичали главите с един замах ли? — уточнява Надар.
— Може би. — Малагеш се вторачва в половин шия, която вече е сбръчкана и посивяла. — Разрезът е равен. Или е направен с един удар, или са рязали бавно. И в двата случая е трудно. Хората не стоят мирно, докато им правят такова нещо. Това момче е имало лошо възпаление на кожата… Но не знам дали има някаква връзка със смъртта им.
— Няма ли… — заеква Надар. — Няма ли да се дръпнете? Цялата сте в мухи.
Малагеш излиза от облака бръмчащи насекоми.
— Панди каза, че били четирима.
— Какво?
— Пишело го в първото съобщение. Семейство от четирима. Къде е четвъртият?
Двете отиват с конете зад къщата и намират четвъртото тяло по лице в детелините край оградата. Мъжът е бил на четирийсетина години, доколкото Малагеш успява да прецени, по него нито има рани, нито е осакатен. Тя стъпва отново на земята, оглежда трупа от главата до петите, кляка, хваща го със здравата си ръка и го обръща на гръб.
Застиналото бяло лице зяпа нагоре. Макар че цветът му е мъртвешки и по него лазят буболечки (тя се мръщи, когато нещо тъмно изскача от устата и се шмугва под яката на ризата), тя не намира по него каквито и да било наранявания. На шията му обаче има странна татуировка — ивица от зелено мастило като плитка.
— Този май е бил бащата на семейството — казва Малагеш.
— Предполагам — обажда се Надар.
Тя също слиза от коня, макар и с видимо нежелание.
— Какво е татуирано на шията му?
— Татуирано ли? — Надар се взира начумерено. — Ама че гадост…
— И какво е това?
— Всички племена ги правят. Щом преминеш изпитанията и те закълнат като член на племето, правят този знак като пръстен около шията. Символ на единствения начин да напуснеш племето…
— Ясно. Само ако си загубиш главата — казва Малагеш.
— Да. Всяко племе използва свой цвят и шарки. Тези са на клана орскова, той е от речните племена. И това вероятно ще вбеси някои видни особи.
Малагеш вдига глава да погледне къщата, която тлее отзад, и изведнъж всичко става твърде познато: димящите развалини, мократа студена трева, бръмченето на насекомите, вонята на труповете…
Отърсва се от вцепенението и отива до грубата дървена постройка. Задната врата е разбита, все едно някой е вкарал каруца вътре. Може би така е срутено огнището и е започнал пожарът.
— За късмет всичко е мокро — казва тя. — Иначе щяхме да си имаме и горски пожар. — Обръща се към Надар. — Знаеш какво е това, нали?
— Кое?
— Отрязване на крайници, торсовете разсечени и побити на колове…