— Танкерът трябва да пристигне утре. Точно в девет сутринта.
— Бавят се. Да побързат.
— Да, госпожо.
И така неспирно и неуморно Зигне смалява свитата си до трима мъже. Единият явно е телохранител, макар униформата му да показва, че е с доста висок ранг. Забелязва Малагеш отдалече, стрелва с поглед барабанлията в кобура на хълбока ѝ и леко движение издава, че той също е откопчал скрит кобур.
Зигне се обръща към нея.
— О… Здравейте, генерал Малагеш. Как беше в крепостта? Сигурно вече разбирате по-добре положението?
— Има нещо такова — отговаря Малагеш.
Взира се изпитателно в телохранителя — жилав дрейлинг, който малко прилича на вълк. Косата му е остригана толкова късо, че е трудно да се прецени точно къде преминава в наболата по лицето брада.
— Да ви запозная — сеща се Зигне. — Това е Лем, началникът на моята охрана.
Малагеш се усмихва сдържано.
— Добър вечер, Лем.
Той само кима, тежкият му поглед не се променя дори за миг.
— Трябва да обсъдя с вас някои проблеми — казва Малагеш.
— Непременно — съгласява се Зигне, докато отмята с учудващо настървение нещо по листа на подложката в ръцете си. — Ще се радвам да си поприказваме. Но в момента ръководя изпитанията на нов процес за сглобяване на кулите, който може да ускори значително критично важен етап в нашата работа.
— Ясно… Какво означава това?
— Какво означава ли… — Зигне сочи дебела стена от желязо, издигната на почти двайсет стъпки и цялата осеяна с големи нитове. Единственият видим вход е заплашително изглеждаща врата с разнообразни системи за заключване. Стената като че е предназначена да устои дори на въоръжено нападение, но пък покривът е от брезентови платнища, опънати да предпазват от дъжда. — Означава, че не бихте могли да ме придружите, за съжаление. Това е изпитателната площадка за кулите. Зад тези стени са скрити толкова много изключително ценни патенти, че не бихме могли да оставим вратата широко отворена, ако разбирате за какво намеквам.
— Имате опасения, че се занимавам и с промишлен шпионаж, така ли?
— При други обстоятелства не бих ви подозирала, но… Вие сте генерал от сейпурската армия, нямате търпение да се пенсионирате и може би търсите допълнителни доходи… Вероятно прекалявам с параноята, обаче опитът ме е научил, че в повечето случаи параноята е полезна.
— Благодаря за чудесното мнение, което имате за мен. И кога да говоря с вас, адовете да се продънят дано?
— Хъм… После ще отида на Кей Г7, значи… утре?
— Не можете да отделите време до утре?!
— Много съм заета тази вечер — натъртва Зигне. Помощник ѝ подава друга подложка и тя плъзва поглед по горния лист. — Струва ми се, че мога да ви отделя един час утре вечерта. Да речем, в 19:00 в клуба на съвета.
— Засуканото местенце, където хапнахме ли? Така да бъде. Имам само един въпрос. Кога спите?
— Лем? — казва Зигне.
— Да, госпожо?
— Кога е следващото ми време за сън по график?
Той проверява в бележник с размерите на счетоводна книга.
— Утре в единайсет сутринта, госпожо.
Зигне се усмихва на Малагеш.
— Ето ви отговора. Но аз все пак имам нещо за вас, генерал Малагеш, и няма защо да го отлагаме за по-късно. Разпространих запитването, за което ме помолихте — всички служители, които са имали контакт със Сумитра Чоудри, да съобщят за това. Оказа се, че е попитала един от нашите медици дали във Воортяштан има аптека.
Малагеш си записва сведението.
— Казала ли е защо пита?
— Уви, не. Но научих от нашия медик, че непременно искала да купи нещо. Не споменала какво е. Потърсете магазина със зелената врата на улица „Андрус“.
— Я почакайте… Улиците тук имена ли имат?
— Изписани са по бордюрите на всеки ъгъл — обяснява Зигне. Стигат до пропускателния пункт пред вратата към изпитателната площадка и Малагеш изостава, вторачена в стоящия на пост дрейлинг е нарезна пушка на рамо. — Правят буквите от рибешки кости. Дано и други от моите работници имат какво да кажат за госпожица Чоудри. Може би някой ще знае информация, което ще ви бъде по-полезна.
Малагеш продължава да пише в папката. Огромната желязна врата в стената се отваря. Зигне влиза, вторачена в листовете на подложката, мърмори си под носа. Дори не се озърта, когато вратата се затваря с ехтящ трясък.
Магазинът на улица „Андрус“ е по-скоро колиба от животински кожи, пришити плътно една към друга със сухожилия. Вратата е провиснало парче дърво, чиято мътнозелена боя се лющи. И изобщо не спира мразовитите повеи.