Така е, защото в Сейпур всякакви приказки за Жълтия поход отдавна се смятат или за клеветническа кампания, или за проява на безумие — опасна и смехотворна теория на конспирацията, с която биха се занимавали само чужди на патриотизма хора и смахнати.
Всеки приличен човек се придържа към мнението, че Лятото на черните реки (продължават да го наричат така, макар че всичко се е проточило почти три години) е една от най-величавите победи на Сейпур. Тъкмо тази война става опора за националната идея на съвременен Сейпур и кой би се осмелил да ѝ лепне позорно петно? Онези в Сейпур, които искат да се проявят като мислители, биха признали, че може и да е имало нещо, от което са избуяли измислиците за Жълтия поход — в края на краищата войната винаги е ужасна, — но несъмнено е било много по-безобидно от събитията, които предъвкват подробно маниаците на конспирациите.
Малагеш обаче знае, че това не е теория на конспирацията. Защото помни. Макар че са минали почти четири десетилетия, тя помни.
Каджът завладява Континента през 1642 година и Сейпур провежда Голямото прочистване осем години по-късно — навсякъде са иззети свещените картини и скулптури. Скоро след това Сейпур налага строго Световните регулации с напразната надежда, че като забрани самото споменаване или признаване на Божественото, то повече няма да се намесва в живота. Световните регулации се спазват неотклонно почти навсякъде в Континента, но в Баликов сейпурите пипат с кадифени ръкавици — и в крайно осакатения си вид след войната огромният град запазва значителна сила дори само заради броя на жителите си. Може да се твърди, че в известен смисъл Световните регулации се прилагат там съвсем формално, та Сейпур да не среща съпротива и да държи изкъсо останалата част от Континента.
Но така е до 1681 година. Сейпур изгражда военната си мощ и започва да се зъби. В Галадеш решават, че няма да търпят занапред толкова хлабавия контрол над главния град на Континента. След приемането на цяла поредица сурови закони започват репресиите. Положението се сгорещява — първо протест, после размирици, след това са окупирани здания на градската управа, а чиновниците стават заложници. И до 1685 година в Баликов вече има истински бунт, наречен впоследствие Баликовското въстание. А това, което започва като въстание, бързо се превръща в открита война.
Така светът за пръв път опитва вкуса на съвременните битки без намесата на Божественото. Сейпур отскоро е увеличил производството на стреломети и други механизирани оръжия толкова много, че може да снабдява с тях и обикновените пехотинци. Войските кипят от боен дух и нямат търпение да влязат в сражение, за да докажат на доскорошните си потисници, че Сейпур заслужава мястото си на велика сила в света. Но Континентът има на своя страна многобройното население и огромната територия и въпреки заявлението на генерал Пранда, че това ще бъде „светкавична война с много шум, последвана от дълга тишина“, и мощната пропаганда за бойни действия, които ще траят само едно лято (затова войната е наречена така), скоро сейпурските и континенталните войски се озовават в окопи на двеста мили източно от Баликов по бреговете на река Лужков и няма изгледи едните или другите да пробият през вражеските укрепления…
Тогава на сцената се появи 23-годишният капитан Лалит Бисвал, усърден читател на всяка книга за малкото войни, с които Божественото е нямало нищо общо. А под негово командване в Жълтия отряд — 16-годишната Тюрин Малагеш, която избяга от дома си, излъга за възрастта си при постъпването в армията и се прояви така, че я повишиха тази празноглавка до чин сержант, без тя изобщо да проумее какво става наоколо.
По време на петата битка за Лужков капитан Бисвал и Жълтия отряд бяха изпратени на амбициозна флангова маневра — да тръгнат срещу течението, да прекосят реката с лодки и да нападнат позициите на континенталите от север. Очакваха всичко да мине гладко и да разкъсат на голям участък позициите на континенталите… които обаче очакваха това нападение и знаеха едва ли не точната минута, когато ще започне.
Сейпурската атака бе провалена бързо и безмилостно. Лодките, с които прекосиха Лужков, бяха превзети и изгорени и така войниците останаха от вражеската страна на реката. И бойният ред, и дисциплината се изпариха, а континенталите ги изтласкваха неуморно на север, далеч от битката и позициите на сейпурските войски.