Жълтия отряд отстъпваше цяла нощ в безреден устрем през пущинака на Континента, преследван от врагове, които познаваха тези местности несравнимо по-добре. В горите ехтяха писъци и тропот на препускащи коне, трепкаха отблясъци на далечни огньове. Когато слънцето изгря, войниците от оределия отряд се заозъртаха и проумяха, че дори не знаят къде са попаднали.
Не бяха виждали досега хълмовете наоколо. Разузнавачите съобщиха, че наблизо имало къщи, но не и укрепления — нищо повече от стопанства.
Накрая Бисвал се сети:
— Сега сме зад техните позиции. В името на морето, ние сме в техния тил!
Нямаше как да знаят, че изпратената да ги довърши бригада бе трябвало да се върне, за да отбива фронтална атака на силите на генерал Пранда далеч на юг. А това означаваше, че вече никой не ги преследва, няма кой да ги изтика от територията на континенталите.
Това не бе предвидено, но се случи.
Вечерта на онзи първи ден Бисвал дойде при Малагеш и я отведе встрани. В събиращата се по хълмовете мъгла се чуваха стоновете и хлипането на попиляния отряд. Огньовете бяха забранени, защото димът би ги издал, затова седяха присвити, обгърнали с ръце краката си, засищаха се със сушено месо. Очакваше се да изпълнят задачата си бързо и не носеха много припаси, а и бяха загубили голяма част от тях при отстъплението.
Спряха на полянка в гората.
— Лейтенант Панкадж умря от раните си тази сутрин — каза Бисвал.
— Съжалявам, господин капитан.
— Стига, сержант. Днес чувах думата „съжалявам“ твърде често. Започва да губи смисъла си. — Той въздъхна. — Не можем да намерим нито Ниранджан, нито Капил, нито Рам. Значи съм загубил почти всичките си офицери за една нощ. Нямам правомощия да повишавам в чин, но ти, Малагеш, ще изпълняваш задълженията на лейтенант, затова и ще те наричам така. И ако доживеем да ни сдъвчат за това, ще бъда много признателен на съдбата.
— Слушам, господин капитан.
— Ти си млада, но аз вече те видях в сражение. Не си глупава и другите войници се вслушват в думите ти. Това е ценно.
— Благодаря, господин капитан.
Бисвал се обърна да огледа възвишенията.
— Така… Както изглежда, можем да избираме между три възможности. Връщаме се на юг, разузнаваме вражеските позиции и се опитваме отново да ги ударим във фланг в подходящ момент, за да изпълним дадените ни заповеди. Или тръгваме на изток, опитваме се да намерим брод, за да прекосим Лужков, като заобиколим врага, за да се върнем при частите на Пранда.
Бисвал млъкна. Малагеш попита:
— А третата възможност?
Погледът на светлите му очи стана пронизващ.
— Лейтенант, според тебе какви са шансовете ни да успеем в изпълнението на някой от тези два плана?
— Минимални, господин капитан.
— И защо?
— Континенталите не са тъпанари. По някое време ще си спомнят, че все още сме някъде тук. Ще се подготвят за връщането ни към техните позиции. Ще наблюдават реката. Тъкмо това ще очакват от нас. — Тя кимна към опърпаните ранени войници, които бяха насядали под боровете. — Господин капитан, не сме в състояние да влезем в тежко сражение. Нямаме припаси. Не знам дали можем да изкараме с наличните повече от няколко дни.
— Съгласен съм с тебе.
Той пак плъзна поглед по хълмовете.
— Господин капитан…
— Кажи.
— Споменахте и трета възможност.
— Вярно. — Бисвал вдиша през зъби. — Лейтенант, разбираш ли какво крепи континенталните войски? Знаеш ли защо бранят толкова успешно позициите си?
Малагеш вече имаше достатъчно опит да разбира кога не е нужно да отговаря на реторичен въпрос, зададен от висшестоящ.
— Не, господин капитан.
— Заради стопанствата. — Бисвал се облегна на близкото дърво и се загледа към селце, сгушено в далечна долина. — Крепят ги храната и стопанствата. Малагеш, сега сме насред житницата на Континента, макар и тук да ни доведе абсолютна случайност… — Той се запъна за миг. — Има много пътища към победата във войната. Тя не е между армиите, а между държавите. — Сви устни, въздъхна и тръсна глава. — В името на морето, що за начин да воюваме…
— Да не предлагате…
Бисвал я погледна през рамо.
— Продължавай, лейтенант.
— Да не предлагате да воюваме с цивилните наоколо?
— Казвам, че една от възможностите ни е да унищожим техните стопанства, тяхната инфраструктура, техните напоителни системи. Да вземем каквото ни е нужно, за да оцелеем, да съсипем останалото и да се преместим в следващото селище, където ще направим същото. Просто ще прекъснем изцяло снабдяването на континенталите. Много мръсна работа — това също трябва да кажа.
Гледаше я и тя незнайно как долови, че иска нейното мнение, иска тя също да каже нещо, може би да одобри. Остана премълчано онова, което и двамата разбираха — воюваха в страната, която някога бе поробила техния народ.