Дрейлингът до нея се поти и опъва кабела на слушалката докрай в усилието да се отдалечи поне малко от тази жена.
— И какво предлагате? — пита Надар.
— Ти едва ли имаш време за това, но аз имам. Искам да отида на мястото, където е извършено първото убийство, и да го огледам. Ако имаме подозрения, че Чоудри е била замесена в това, длъжни сме да проверим.
— Генерал Малагеш, първото убийство бе извършено навътре в една от оспорваните територии. Там не е безопасно.
— И аз не съм безопасна. Мога да се грижа за себе си.
— Възхищавам се на вашата самоувереност, госпожо генерал, но… ако се окаже, че не можете?
— Е, нали вече имате опит в опаковането и изпращането на мъртви генерали. Сигурна съм, че и насън можете да обработите още една пратка.
Надар въздиша.
— Ще поговоря с Панди и ще му заръчам да подготви каквото ви е необходимо.
— Чудесно — отвръща Малагеш. — Признателна съм за съдействието, капитан Надар.
— Винаги помагам с радост, госпожо генерал — казва Надар след точно отмерена пауза, за да е ясно, че иска да каже точно обратното.
По-късно същия ден Малагеш, въоръжена и снабдена с припаси, в случай че се залута някъде, потегля от Форт Тинадеши по същия път на север. Но при поредния поток завива рязко надясно към планината Тарсил, която се извисява като розово-зелена стена.
Пак сверява маршрута си с картата. Търси село Джевалиев в горските дебри край един от многото ручеи в тази местност. Всичко пред очите ѝ е покрито с влажен и мек зелен мъх — клони на дървета, камъни, дори самият път. Накрая Малагеш започва да се чуди дали и тя ще обрасне с мъх, ако престане да се движи. Но няколко мили по-нататък мъхнатите буци придобиват по-правилни очертания и тя проумява, че под зеленината има стени, огради и порти — иначе казано, цивилизация.
Заглежда се в картата.
— Май пристигнах. Ха…
Чете първия доклад, който Панди ѝ е дал заедно с картата. Няма особено подробни сведения за първото произшествие — тогава сметнали, че са се натъкнали на прост случай с убийство, макар и твърде кърваво и гнусно. Поне е отбелязано, че намереният мъртвец е бил селският въглищар.
Тя подканя коня си да продължи напред и накрая сред елите се появяват юрти и колиби. До пътя седи нисичко момче на десет-единайсет години, мръсно и недохранено, а около него гъмжи от миниатюрни кози. И момчето, и козите я зяпат с еднакво изражение — любопитство, в което няма и следа от ум.
Малагеш също го поглежда.
— Това Джевалиев ли е?
Той се кокори, ченето му е увиснало. Тя не може да отгатне дали се е стреснал, или лицето му просто си е такова.
— Научих, че тук е имало въглищар допреди няколко месеца — продължава Малагеш. — Знаеш ли къде е живял?
Момчето се блещи. Тогава от юртата зад него се чува глас:
— Вим, помолих те да стоиш там само за да държиш козите отвън. — С трескаво блеене мъничка козичка изскача от юртата и хуква нанякъде по разкаляния път. — Сега има барабонки по целия под, а тя нахапа цвек…
Едър мъж с гръден кош като бъчва излиза от юртата и трепва, когато вижда яхналата кон Малагеш.
— Ох… — Тя следи внимателно как очите му оглеждат оръжията ѝ: барабанлия, нарезна пушка, сабя. Не ѝ допада този бдителен поглед. — С какво мога да… ъ-ъ, помогна?
Малагеш се усмихва до ушите.
— Добър ден. — Гласът ѝ направо звъни от пресилено дружелюбие. — Аз съм генерал Тюрин Малагеш от сейпурските въоръжени сили.
— Генерал ли? — учудва се той. — Тук?
— Ами така се оказва.
— А-а… Аз се казвам Дрожкин. А тоя е Вим.
Мъжът побутва момчето с върха на кожената си обувка. Малагеш не е изненадана, че момчето изобщо не помръдва.
— Добър ден и на двама ви — казва тя. — Казаха ми, че преди време в селото имало въглищар.
— Тъй си е, но наистина беше преди време. Смахнатият гадняр умря.
— Смахнат ли?
— О, да. Смахнат като заек в срутена дупка. Ама бездруго повечето въглищари са си такива. Върви си със занаята.
— Че защо?
— Защо ли? — повтаря той, сякаш въпросът е нелеп. — Защото трябваше да будува дни наред, за да не подпали случайно цялата гора. Горкият смотаняк дори си измисли еднокрако столче, на което да седи. Заспеше ли, падаше по задник. Нищо чудно няма, че уби жена си. И аз щях да се побъркам, ако трябваше да оставам буден толкова дълго.
— Сигурно за вас ще бъде изненада да научите, че ние вече не го смятаме за убиец.
— Аха. Вие.
В последната дума се спотайва какво ли не, но най-натрапчиво е премълчаното „А защо да ни пука какво мислите вие?“.
— Сравнително наблизо бе убито цяло семейство по почти същия начин. Четири жертви.
— Цяло семейство? — Мъжагата пребледнява леко. — Кълна се в сълзите на Жургут, това е страшно зло. Значи има друг убиец?