— Някой видял ли го е как убива жена си?
— Никой не иска да живее близо до въглищар. Ама до мен стигна мълвата как Гожа си признала, че видяла… нещо. В оная нощ, когато двамата умряха.
— Гожа ли?
— Тя е стара жена. Продава гъби. И тя е смахната. Може затова да е наминавала при Бохдан, имали са за какво да си приказват.
Малагеш пише припряно.
— И кой е този Бохдан?
— Въглищарят, разбира се. Вие нищо ли не знаете?
— Явно не — признава Малагеш. — Значи Гожа казва, че е видяла нещо в нощта, когато въглищарят Бохдан е бил убит. Това ли е същината?
— Такова нещо не е казвала — бърза да възрази мъжагата. — Само чух, че се държала все едно е видяла нещо. Аз нямам нищо общо с това. И… И не знам дали трябва да отговарям на вашите въпроси. Тоест… — Маха с ръка към нея. — Дори това не е редно.
— Кажете ми къде живееше Бохдан и къде живее Гожа — настоява Малагеш — и край на въпросите.
Язди още двайсетина минути по горски пътеки и дърветата вече са по-нарядко, вместо тях има пънове. Скоро вижда причината: пред нея има мръсна гола поляна, осеяна с чудати купчини пръст като великански мравуняци и цялата воняща на въглени. Малагеш разпознава в тях пещи за дървени въглища: струпват пирамида от дърва, покриват я с пръст и запалват върха, за да тлеят дървата дни наред. А въглищарят трябва да бди зорко — ако дървата се разместят, пирамидата може да се срути, да нахлуе прекалено много въздух и купчината дърва ще пламне мигновено… вероятно заедно с голяма част от гората. „Мръсен и окаян начин да си изкарваш прехраната. И все пак е някаква прехрана…“
Малко по-нататък се вижда и домът на въглищаря, ако може да бъде наречен така: доста безформена дървена кутия върху дълъг насип. На Малагеш ѝ се струва, че той не е влагал особени усилия в жилището си, което би могло да пламне лесно. Може би е имало пожари и се е налагало да строи къщата отново.
Тя оглежда отново поляната. Връзва коня, ориентира се по разположението на постройката и тръгва из гората наоколо в търсене на място, откъдето се виждат добре и предната, и задната ѝ част…
Не минава много време, преди да го намери — още едно укритие, направено с отрязани борови клони. Игличките вече са сухи и кафяви, затова се виждат по-лесно, но в самото начало укритието трябва да е било почти незабележимо и първата огледала мястото група го е пропуснала. А и не са знаели какво да търсят.
Малагеш отмества няколко клонки и пак вижда, че зад тях игличките са изметени. „Може би този тайнствен наблюдател е твърде чувствителен към боцкането им.“ Опитва се да открие някакви следи или отпадъци, но няма нищо. Тъкмо да се отдръпне, но след кратко колебание се навежда и се взира повторно.
На кората на близко дърво е изрязан необикновен знак, но за нея е познат — грубо изображение на меч с дръжка от отрязана китка.
— Мечът на Воортя… — казва Малагеш и докосва линиите с два пръста.
Представя си как незнайният човек е седял скрит зад клоните и е издълбавал меча в дървото… Остава с впечатлението, че не е направено от почит, а по-скоро от скука, за запълване на времето. Значи тук е бил търпелив човек, който дълго е чакал подходящия момент.
Връща се при недодяланата къща върху насипа. Липсва врата, която някак е била изтръгната от пантите, затова влиза направо. И вътре изглежда както отвън: простичка кутия от парчета дърво. Подът е дъсчен, таванът — уплътнен с животински кожи. В първите мигове се чуди защо подът е толкова тъмен, после се досеща от какво е петното — кръв от жената на Бохдан. Повечето хора биха си казали, че петното е учудващо голямо. Малагеш обаче знае твърде добре, че в човешкото тяло има много кръв.
Разглежда унилата къщурка. Тук няма почти нищо приятно за окото. Леглото е прост дървен одър, покрит с кожи, огнището е паянтово струпване на тухли. Тя не може да си представи защо някоя жена би се омъжила за въглищаря, но не забравя, че не всички имат избор.
Постепенно осъзнава, че звукът от стъпките ѝ е странно… кух. Подрусва се на пети и се вслушва в скрибуцането на дъските. Прикляка и наднича в процепа между две дъски. Не е сигурна, но отдолу май има някаква кухина…
— Той го направи, за да избягат при пожар — казва някой откъм входа.
Малагеш се изправя рязко, стиснала дръжката на барабанлията, но само се вторачва в старата жена, застанала на вратата. На старицата трябва да ѝ се признае, че дори не трепва — тя е мургаво, жилаво, кораво същество, малко прилича на човешка фигура, изваяна от старо опушено дърво. Облечена е в проскубани кожи, тъмните ѝ очи проблясват остро.