— Мислиш си дали ако някой е помогнал за тайното изнасяне на тинадескит — казва Малагеш, — не е направил същото и с вашите експлозиви.
Той кима, стоманеносивите му очи блестят.
— И това е вярно. А аз си имам предостатъчно тревоги с онова, което се случва извън тези стени и телени мрежи. Ако имаме и някой плъх сред нас…
— А къде се вмествам аз в това? Не искам да се намесвам още повече в работата на Надар.
— Аз също не искам. Надар е изключителен офицер, но сега е в трудно положение. Искам да говориш с главния технолог на ЮДК от мое име.
— А-а, Харквалдсон. Значи се безпокоиш за пристанището.
— Така е. Петнайсет фунта експлозиви в ръцете на бунтовници… Няма как да не се озъртам и да не се питам къде са уязвимите ни места. А долу в пристанището има много уязвими места. И няма да е първият случай. Преди няколко месеца стрелец се опита да гръмне отдалече нашата млада и амбициозна дама. Не улучи и охраната на ЮДК го надупчи много бързо, но… все пак опита.
— Защо не поговориш лично с нея?
— Не сме в… — Той сумти и извръща глава към прозореца. — Ами, не сме в особено добри отношения. Тя иска много неща и аз често отговарям с „не“. Всеки разговор с нея е като труден танц. Но аз искам тя да реагира подобаващо на тази заплаха. Може би ще е от полза, ако я предупреди някой друг.
— Не съм в много по-добри отношения с нея. Но бездруго трябва да си поговорим, ще се погрижа и за това.
— Предстои и срещата със старейшините на племената след пет дни — напомня Бисвал. — Досега всички сигурно са научили за убийствата в Пошок. Искам да присъстваш.
— Да не искаш да говоря пред тях като свидетел?
— Все още нямаме какво да им кажем. Просто искам още едни очи там. Познавала си хора като тях в Баликов. Внимавай за нещо съмнително. Доста вероятно е някой в онази стая да е човекът, отговорен за кражбата на експлозивите… а може би и на тинадескита.
— Лалит, аз не чета мислите на хората.
— Но е по-добре да си там, отколкото да не разполагаме с нищо, както в момента. — Той се взира навъсено в чашата си и допива виното. — Харквалдсон ни изпрати нови планове. Още три месеца прочистване на залива и реките. След това още две години до пълното изграждане на работещо пристанище. Тя казва, че прочистването е най-трудно — нали се занимават с това от години. Може и да е права от гледната точка на инженер. Но аз съм загрижен какво следва по-нататък.
— По-нататък ли?
— Колко ще ни струва да поддържаме мира? И колко дълго ще останем тук? — Бисвал я поглежда намръщено. — Тюрин, не всички сме прославени герои като тебе. Не ни се полага да пърхаме от място на място. Някои може и да отплават скоро от това пристанище, но аз няма да съм сред тях. Очаквам аз и повечето ми войници да останем във Воортяштан дълго. Много дълго.
Обреди и ритуали
Казвали са ми, че тя говорела някога, в старите времена. Казвали са ми, че другите Божества можели да видят лика ѝ, очите ѝ, усмивката ѝ и тя говорела с тях, понякога като приятелка.
Но вече не е така. Когато я зърнах, имаше само чудновата студена маска (как мразех това безметежно изражение, тази гавра с лицето) и нескончаемо мълчание на нейния сляп взор.
Императрица на гробовете, Кралица на мъката, Онази що цепи земята на две.
Надявах се никога да не чуя как говори.
Когато отива в клуба за началството на ЮДК, Малагеш е кисела. Не е постигнала нищо тук освен да се натъква на още въпроси, всеки още по-безпокоящ от предишния. Отначало е умувала мъчително как Сумитра Чоудри би могла да научи за убийствата преди да са извършени, но сега все си мисли за казаното от Гожа в къщурката на въглищаря…
„Ниска жена. Покрита от главата до петите.“
Чоудри е дошла тук преди осем месеца. Двамата в Джевалиев са били убити преди седем месеца. А Чоудри изчезва два месеца по-късно. Но някой може ли да докаже, че тя не се крие все още във Воортяштан?
„Хайде да не прибързвам с изводите — казва си и бута вратата. — Дори ако е прекалено лесно да стигна до тях.“
Сяда и младокът дрейлинг с рехавите мустачки се измъква през тайната врата в стената, за да сложи пред нея плато: пържени филийки, разнообразие от пушена и маринована риба и някакво тъмнозелено месиво, което тя не разпознава и няма желание да опознае.
Поглежда часовника на стената. Точно седем вечерта. Но Зигне не се появява.
Вади папката си и прелиства безцелно материалите, които е намерила в стаята на Чоудри. Вглежда се в портрета на Валайча Тинадеши и се чуди къде ли е нейният гроб в тази страна.
— Защо четете за Тинадеши? — прозвучава глас над рамото ѝ.