— А? — Обръща се и вижда Зигне. Тя стиска подложка с листове под мишница, сив шал е омотан на вълни около шията ѝ, а с два пръста държи миниатюрна порцеланова чашка с черно като катран кафе. — О, ами… Чоудри се е занимавала с нея.
— Чоудри може би е искала да обогати представата си за тази област — отбелязва Зигне и се настанява на масата, — но не знаех, че се е стремила да я обогати чак толкова. Тинадеши е изчезнала тук преди… повече от половин век, нали?
— Да, преди повече от шейсет години.
— Е, поне за това бихме могли да си побъбрим с Чоудри. Тя беше героинята на моето детство, да знаете. Същински колос в инженерството. Разбира се, имам и нещо общо с Тинадеши…
— Какво по-точно?
— Как какво — и двете сме преживели шибани гадости във Воортяштан, нали? — Зигне се подсмихва за миг и си поглежда часовника — сложно и елегантно устройство. — Разполагаме с малко повече от петдесет минути. Какво искахте да обсъдим, генерал Малагеш?
— Вече се налага да говоря с вас за нещо ново. И темата е… деликатна.
— Колко деликатна?
— Повече няма накъде.
Малагеш се заема да преразкаже разговора в кабинета на Бисвал, но както е очаквала, Зигне я прекъсва.
— Бомба?! — ахва потресено.
Малагеш вдига ръка в знак за търпение, докато дъвче залък пържена филийка.
— Всъщност е по-вероятно да са няколко.
— Няколко бомби?!
— Петнайсет фунта експлозиви… Това си е мощен взрив. По-практично е да ги разпределят на няколко места, ако набележат вас. Или да ги използват постепенно за дълга, упорита, изтощителна кампания на терор.
Зигне е изпаднала в такъв ужас, че се надига от стола.
— Не… не може да говорите сериозно!
— Напротив. Бисвал настоява да възложите съответните задачи на вашите сили за сигурност.
— Настоява! — изсъсква Зигне. — Настоява! Колко е любезен и загрижен!
— Седнете. Успокойте се. Ще ви кажа нещо, което може да уталожи донякъде страховете ви… Но въпреки това искам да се уверя, че се отнасяте към тази заплаха съвсем сериозно.
— И по какво личи, че не се отнасям сериозно?! — крясва Зигне.
Малагеш няма как да не признае пред себе си, че пръв път вижда тази жена да губи самообладание. „Заплахата за пристанището е като заплаха за нейно дете.“
— Седнете! — казва Малагеш властно. — Щом приключим тук, можете да говорите веднага с шефа на охраната. Но първо искам да ме изслушате.
Зигне се подчинява, но лицето ѝ почервенява от ярост.
— Да помислим кое кога се е случило — започва Малагеш. — Преди година и половина са нападнали влака. Предшественикът на Бисвал е провел голяма бойна операция, за да върне отнетото, и е бил убит. И съвсем наскоро ние откриваме, че конфискуваните експлозиви са фалшификат, а истинските са в незнайно чии ръце.
— Е, и?
— Който и да е взел експлозивите, не е направил нищо с тях година и половина — натъртва Малагеш. — Не виждам смисъл в това. Щом е откраднал нещо, би трябвало да се опита да го използва, преди собственикът да се е усетил, че то липсва. Ако прекали с изчакването и собственикът започне разследване, ще се постарае да не му даде никаква възможност да използва откраднатото. Тъкмо това вече се случва.
Зигне пали цигара.
— И какво от това?
— Нещо не се връзва. Това не е положение от типа „заблуди противника, че е в пълна безопасност“. Ние сме си били заблудени от много месеци, но онези не са направили нищо. Като проследявам събитията, съм почти готова да повярвам, че тези експлозиви вече не са в ръцете на бунтовниците. Нали и племената воюват помежду си от много месеци?
— Разбира се.
— Значи казвате, че за почти цяла година бунтовниците не са намерили сгоден случай да употребят петнайсет фунта мощни експлозиви срещу хората, които презират?
— Това звучи убедително…
— И защо биха посегнали на пристанището? — продължава Малагеш. — Всички се карат за парите, които вие и ЮДК ще им дадете шанс да печелят. Едва ли тъкмо вие сте направили нещо, с което да вбесите планинските племена, нали?
За Малагеш е интересно това, което се случва с лицето на Зигне след тези думи. Всъщност нищо не се случва. Тя не стиска и не криви устни, веждите ѝ не помръдват, зениците ѝ гледат все така втренчено. Дори изглежда, че не диша.
Накрая тя вдишва дълго и лениво дим от цигарата си и казва:
— Нелепо е дори да си го помислите.
— Да, разбира се. — Малагеш се взира в Зигне, чиито леденосини очи отвръщат невъзмутимо на погледа през димната завеса. — Идете да поговорите с хората си от охраната. Добре е да се заемете незабавно с това. Но след това се върнете при мен. Имаме още работа.