— Нима?
Зигне сбърчва нос от гледката — Малагеш натъпква в устата си половин пушено рибно филе.
— Адски трудно беше да ви накарам да седнете срещу мен, за да поговорим — казва Малагеш. — Няма да ви оставя да ми се измъкнете, без да получа каквото искам.
Отначало Малагеш се притеснява, че Зигне няма да се върне. Не би я обвинила за това: не може да се отнесе лекомислено към толкова сериозна заплаха. Но за нейно облекчение Зигне влиза, когато в голямата чиния не е останало почти нищо.
— Е, какво искахте да обсъдим?
Малагеш си избърсва устата.
— Воортя.
— Какво?!
— Искам да ми разкажете за Воортя.
— Воортя ли? Но защо?
Малагеш отваря папката и я плъзга по масата към Зигне.
— Защото видях ей това по стените в стаята на Чоудри. Не съм художничка, но… Все пак ще придобиете съвсем ясна представа в какво състояние е била.
Зигне прелиства скиците, които явно я смущават.
— Значи тя… Тя е рисувала всичко това по стените?
— Да.
— Ами… казах ви, че тя си беше особнячка. За такова нещо биха арестували всеки на секундата преди Комейд да поеме властта.
— Но сега можем да говорим спокойно — напомня Малагеш. — А вие сте от Воортяштан. В известен смисъл. Хайде… Слушам ви.
Без да откъсва поглед от страниците, Зигне вади табакерата си, взима цигара, пали кибритена клечка и засмуква дим. Движението е толкова плавно и привично, че според Малагеш тя дори не съзнава какво прави.
— Хъм… Интересно е, че ми показвате това точно в този момент. Оказва се, че госпожица Чоудри е досаждала на повече от моите хора, отколкото предполагах. Един от нашите топографи прочел разпратеното от мен съобщение и дойде да сподели, че тя говорила с него, държала се дружелюбно. Човекът дори не знаел коя е тя, макар че според мен може и да се е захласнал малко по нея. Все пак като оперативен агент на министерството тя сигурно е била обиграна в манипулирането на хората…
Малагеш само сумти, защото знае, че това е самата истина.
— Както и да е… — продължава Зигне. — Разпитвала е моите хора за геоморфоложките особености на брега, както вече ви обясних. Но не знаех причината за любопитството ѝ, докато не поговорих с топографа.
— И какво?
— Чоудри казала, че търси гробница в близката околност или поне някакви белези, че я е имало. Разбира се, той не е знаел нищо за гробница… но аз знам.
— За какво ѝ е била на Чоудри някаква гробница?
— Въпросът е по-сложен, отколкото може би си мислите. И е тясно свързан със смъртта, историята и отвъдното. — Зигне изтръсква пепелта в чашката с отдавна изстинало кафе. — Когато Божествата започнали да проявяват присъствието си, Воортя вероятно е била най-изключителната сред тях.
— Дали не се поддавате на местен патриотизъм?
— О, не. Учих във Фадхури и там потвърдиха впечатленията ми. Воортя е първото Божество, което мобилизирало своя народ за война с невиждан дотогава размах. Тя искала от хората да се обучават месеци наред, да напуснат домовете си, да отидат в непознати земи и често да загинат там. Затова направила нещо непознато дотогава за другите Божества — сътворила задгробен живот.
— Че нали уж всяко Божество ги е създавало с десетки? Имало е стотици различни адове, небесни селения и чистилища, където човек можел да попадне накрая, не е ли така?
— Към края — да, безспорно. Само Колкан е избълвал… я да сметна… четирийсетина ада за различните си поклонници. Но Воортя е била първа сред тях и за разлика от другите Божества запазила отвъдното си все същото в продължение на хиляда и триста години или колкото наистина е продължило нейното господство. Ако някой ставал поклонник на Воортя, тоест грабвал меча и проливал кръв заради нея — все едно своя или чужда, тя не придиряла много, след смъртта душата му се пренасяла през океана на бял остров в град, където Воортя събирала цялото си паство. В Града на остриетата.
— А аз си мислех, че Воортяштан е Града на остриетата — вмята Малагеш. — Всички го наричат така.
— Тази бъркотия е отдавнашна — казва Зигне. — Пътуващите в други земи воортяштани имали навика да споделят копнежа си по отвъдното и описвали този Град на остриетата. Толкова говорели за това, че дори другите континентали започнали да се заблуждават, че всъщност те описват родния си град. И заблудата си останала до ден-днешен.
Малагеш си мърмори нещо и пише в папката си.
— А когато успеела да събере в Града на остриетата най-праведните и най-могъщите души, щели да прекосят обратно океана към света на смъртните, всеки щял да се върне „там, където е паднал мечът му“, за да воюват срещу цялото сътворение, да съборят звездите и слънцето, да срутят небето в морето, докато не унищожат напълно всичко. Наричали я Нощта на Морето от мечове.