— О, това ли… Имаше такова нещо.
— Май се отнасяте твърде нехайно към случая.
— Подстрига ме доста грубо. — Зигне опипва вързаната си на опашка коса. — Извих глава в подходящия момент… или в неподходящия от негова гледна точка… и той отряза два-три пръста от косата ми. Моята охрана направо пръсна на парчета барачката, в която се беше скрил. Оказа се, че там имало кокошарник. Разхвърчаха се пера. Каква гледка само…
— И струваше ли си? Били сте на косъм от смъртта. Струваше ли си заради пристанището?
Зигне кима, за да покаже, че е разбрала упрека.
— Генерал Малагеш, имате ли още въпроси към мен?
Малагеш за малко да отговори с „не“, но ѝ хрумва нова идея.
— Личи си, че сте научили много за Божественото по тези земи.
— Трудно би било да не науча.
— Защото сте от Воортяштан, нали? Тоест живели сте дълго тук. С кое племе?
Гримасата на Зигне показва, че въпросът е твърде неуместен.
— Какво има пък сега? — учудва се Малагеш. — Не е като да съм ви попитала за сексуалните ви предпочитания или нещо подобно.
— В името на морето… Не знам дали можехте да измислите по-груб въпрос.
— Къде бяхте? На платото или при реката?
Зигне я гледа неприязнено.
— При племето язло. В планината. Те ни приютиха.
Малагеш си спомня какво ѝ е казал аптекарят.
— Значи са били привързани към традициите си?
— Много.
— Тогава хайде да проверим колко сте паметлива. Ако човек си е набавил розмарин, борови иглички, прах от гроб, сушен жабуняк и стрити кости… какъв Божествен ритуал би могъл да извърши?
Зигне обмисля въпроса в дълго мълчание. На Малагеш вече ѝ се струва, че няма да чуе отговор, но накрая Зигне казва:
— Според мен жабунякът издава целта — това са съставките, които са използвани някога за отваряне на Прозореца към Белите брегове.
— Към какво?…
— Белите брегове — това е Градът на остриетата. Чрез този обред хората можели да видят Града на остриетата и да се съветват с починали приятели и роднини.
— Как е бил изпълняван обредът?
— Ако не ме подвежда паметта, съставките били слагани в платнена торбичка, която връзвали със сушени водорасли и подпалвали. Но това вече не върши работа също като останалите чудеса на Воортя. Виждала съм хора да опитват. Защо питате? Това какво общо може да има с другите ни проблеми?
В същия миг Малагеш си спомня какво е чула от Надар в лабораториите: „Няколко души от групата по добива забелязаха следи от огън в страничен тунел… Изглеждаше, че незнайният извършител просто е горил… ами растения. Листа. И малко парцали…“
Малагеш си поема дъх много бавно.
„Чоудри се е промъкнала в рудника. И е извършила този обред долу.“
Но остава въпросът „защо“. Какво е очаквала да постигне, като слезе в рудника и извърши обред на Божественото, от който почти сигурно вече няма никаква полза? Ако чудесата на Воортя не вършат работа, би трябвало и сътворения от нея отвъден свят също да го няма. Но най-потискащ е друг въпрос — как Чоудри е надхитрила охраната, за да направи това?
„Тинадескит се появява в колиба на много мили от рудника — умува Малагеш. — На място, където е извършено убийство, за което Чоудри е знаела нещо. А вече изглежда, че Чоудри е знаела и как да проникне в рудника…“
Изведнъж се оказва, че има тежки съмнения в добронамереността на Сумитра Чоудри.
— Добре ли сте, генерал Малагеш? — пита Зигне.
— Не — отвръща дрезгаво тя. — Изобщо не съм добре.
През следващите четири дни работата на Малагеш буксува като тромава скрибуцаща каруца. Тя преглежда съобщенията на Чоудри до Галадеш и отговорите. Няма почти нищо друго освен искания за документи и справки. Малагеш измъква книгата с кодовете и проверява всеки текст на Чоудри, до който е успяла да се докопа. Няма никакъв шифър, но не е и очаквала да намери: тези съобщения са били получени в министерството, където отдавна са ги проверили много по-добре.
„Ако и аз бях агент на министерството, дали бих открила безброй скрити шифровани послания? Щях ли да се досетя веднага как е проникнала в рудника?“ Няма представа, защото е твърде различна от агентите. Тя е само очукан от живота офицер и все се чувства в задънена улица.
През тези четири дни Малагеш запълва времето си с наблюдение на работата по пристанището, извършвана от ЮДК. Отначало само иска да се увери, че Зигне и нейните подчинени от охраната реагират както трябва на вероятната заплаха от бомби. И забелязва нещо, което вече е виждала на военни учения, когато командирите не разпределят правилно бойците си.
Тя не се съмнява, че вече е разпознала най-очебийните уязвими места сред всички съоръжения — например склада за гориво, от който зависи цялата работа, и три монтажни площадки, където се влива и излива неспирен поток от камиони и мотокари от изгрев до късна вечер. Не знае какво произвеждат там, само предполага, че е нещо свързано с кранове и кораби, но удар по някое от тези четири места би спънал много зле работата.