— А какво бихме правили според вас?
— Ще вземете своето парче от баницата, разбира се — отвръща Малагеш. — Пристанището е еднократна сделка. Но ако вие сте компанията, превозваща товарите по Солда… в името на морето, ще печелите милиарди дрекели всяка година.
Зигне се усмихва безметежно.
— Хъм… Сече ви умът, генерал Малагеш, няма как да не призная. Макар че някои от тези проклети племена са намислили да ни доят като крава и заплашват да отстъпят част от транспортните права на други фирми… Те обаче забравят кой ще контролира устието на Солда.
— Не мога да не се питам, главен технолог Харквалдсон — подхваща Малагеш, — дали и когато пикаете влагате в това някакви лукави кроежи.
— Е, аз съм се нагърбила и с ролята на посланик на пристанището. — Зигне се навежда напред и се заслушва. — И като заговорихме за това…
— … убийства, за които никой от племената не е виновен! — вика хилава жена под тях. — Те не са дело на човешка ръка! Уверявам ви — това не е сторено от воортяштани! То е проклятие, Божествено възмездие за светотатството, което извършват спрямо нашата древна родина!
— Предполагам, госпожо Балакиля — обажда се Бисвал, — че имате предвид пристанището.
— Дрейлингите и техните грамадни машини вадят костите на самата ни култура! — надава вопъл жената. — И будят много неща, които бяха в покой! Божественото няма да търпи такова оскърбление и всички ще платим цената за това!
Бисвал кима.
— Госпожо Балакиля, благодаря ви за мнението по този въпрос. Но както виждам, главният технолог Харквалдсон присъства на балкона и може би ще пожелае да го коментира.
Всички обръщат глави към двете жени горе. Малагеш е свикнала с насочената към нея ярост на тълпи и все пак от горящия в толкова очи бяс дори тя се стряска леко. Но в дъното една група старейшини с мек жълт оттенък на шарките по шиите се изправят почтително, сякаш ги поздравяват.
Може би поздравът е отправен само към Зигне, която застава до парапета и започва със силен и звънлив глас:
— Както вече съм обяснявала и дори показвала лично на някои членове на това събрание, Южната дрейлингска компания вади от дъното на залив Солда само разпадащи се камъни. Направихме задълбочено проучване преди това начинание и стигнахме до извода, че в залива няма запазени образци на архитектурата. Извличаме от дъното единствено пясък, тиня и отломки. Нищо повече. Ако се случи да открием произведение или предмет с културно значение, бихме уведомили незабавно събранието.
— Тези приказки са лъжи! — изкрещява кльощавата Балакиля и в залата пак се надига врява.
— Уверявам ви, че не лъжа — невъзмутимо отвръща Зигне.
Но в гълчавата се откроява един вик:
— Коя е онази там?
Всички млъкват смръщени и се озъртат към викащия. Оказва се кривокрак мъж с проскубана брадица до една стена; той се покатерва на скамейката и изпружва ръка към Малагеш.
— Коя е тази до тебе? Жената с дървената ръка?
— Ама че говна — мърмори си Малагеш и се смъква на седалката.
Още някой се намесва гръмогласно:
— Онази пълководка, която присъствала на убийството на Колкан!
Балакиля надава тържествуващ вой:
— Видяхте ли? Видяхте ли, а? Защо от Сейпур пращат помощницата на онази, която уби Божество, ако не се страхуват от възмездието на Божественото? За какво е тук, ако не да ги брани от отмъщението на Воортя?!
— Аз… май е по-добре да напусна — казва Малагеш, докато се изправя. — Убедена съм, че присъствието ми тук не помага с нищо.
— Тръгнете ли си сега — възразява Зигне, — ще ги подтикнете да задават още повече въпроси.
— Изнизва се, защото съм права! — крещи Балакиля и се изпъчва в прохода между скамейките. — Бои се от истината и бяга от нея!
— Убедихте ли се? — натъртва Зигне.
— Генерал Малагеш — започва Бисвал, който поглежда нагоре към нея, — може би ако кажете няколко думи за…
— Тя е тук, за да доубие каквото е останало от нашата култура! — врещи Балакиля.
— Тя е тук, за да ни подчини на камшика на Сейпур! — изревава някакъв мъж.
— Да му се не знае… — И Малагеш застава до парапета. — Искате да знаете защо съм тук ли? Точно на това място от целия проклет свят?
— Кажи ни! — провиква се някой отдолу. — Хайде, казвай!
— Добре! — ръмжи Малагеш. — На почивка съм, шибани тъпанари!!!
Думите ехтят във внезапно притихналата зала. Малагеш се врътва и излиза. Докато се измъква през вратата, чува как някой се обажда съвсем тихо:
— Тя почивка ли каза?