Докато чака срещата да свърши, Малагеш се мотае вкисната по коридорите в Галериите. Чувства се твърде странно на това място — все едно е в скелета на кит, изхвърлен от вълните на брега; таванът е като извити бели ребра с прешлени по средата, от които стърчат израстъци. Ехтящите викове от залата вече звучат като грохот на прибой и изведнъж не е толкова трудно да повярва, че е затворена в търбуха на някакво подводно чудовище.
От скука се заглежда във витрините, подредени като в музей покрай стените. Крачи по коридора и зяпа разсеяно всеки експонат… но скоро се убеждава, че това не са обикновени творби.
Първо вижда тежък и закръглен побит камък, който според табелата до него бил издялан лично от свети Жургут по време на неговото „въздигане“. Изглежда, че камъкът е минал през дъскорезница — сечен и рязан многократно, но без да остане нито една пукнатина. Каквото и острие да се е впивало в него, минавало е като нож през масло. Текстът гласи:
Щом хванал меча си, изкован от Воортя, свети Жургут бил въздигнат, възнесъл се в чистотата на войната и битките, а този камък бил първото изпитание на неговата мощ. Но воортяштанските остриета били предназначени не само за бой: според легендите древните воортяштански мечове можели да общуват, те пренасяли мисъл и реч. Мечовете до такава степен се превръщали в начин на живот в този древен град, че според много свидетелства човекът и оръжието се смятали за неделими. За съжаление нито един воортяштански меч не се е съхранил до наши дни.
— Да бе, каква трагедия — мърмори Малагеш.
Но чак когато се премества при следващия експонат наистина губи спокойствие.
Спира и се вторачва. Радва се, че е сама, защото иначе би вдигнала скандал.
В иначе празната витрина има само каменна маска, закрепена на тънък стоманен прът. За разлика от други експонати, маската не е голяма, макар че може би е малко по-широка и по-удължена от нормалното човешко лице. Освен това е прекалено закръглена, а нормалното лице е продълговато. Но най-стряскащи са самите черти на маската: отворите за очите са твърде малки, разположени са нашироко и ниско, затова челото над тях е огромно, а средата му се издува като хребет. Издутината завършва с мъничък нос без ноздри, под който има два реда изострени като игли зъби — грозна пародия на човешка уста. По краищата на маската има много дупчици, вероятно за прокарване на връв, с която маската се е закрепяла на лицето.
Тази маска не е оригинал. Малагеш е наясно с това. Виждала е обаче предостатъчно рисунки и картини, защото маските будят ужас в Сейпур до ден-днешен. Онези — истинските, изработени от стомана и кост, са били част от живота на Сейпур столетия наред чак до Нощта на червените пясъци.
Нима всеки не е тънел в страх, че ще се събуди и ще зърне такова лице да го зяпа през прозореца? Нима всеки път, река и пристанище не са били наблюдавани от тези безизразни погледи? Малагеш знае, че хората (ако могат да бъдат наречени така), носещи тези маски, обикаляли бордеите и подхвърляли в отворените прозорци малки метални жетони — умалени копия на маските. После сейпурските роби се будели и намирали на пода или на масата тези уродливи ухилени черепи, побиращи се в шепите им, и разбирали вложеното в тях послание: „Ние бяхме тук. Стените не ни спират. Нищо не може да бъде скрито от нас.“
Задъханата Малагеш впива поглед в табелата до витрината: „Глинен модел на маска на воортяштански пазител.“
Нищо повече. Но пък не е и нужно да се добавя друго за тези твари.
— Това не е оригинал, разбира се — прозвучава гласът на Зигне.
Малагеш се обръща и я вижда да доближава по коридора с бързите си делови крачки.
— Имат шибан късмет, че не е оригинал — отвръща тя.
— Вътре вече приключват — казва Зигне. — Бисвал и Рада ще излязат всеки момент, ако чакате тях. — Застава пред витрината, взира се и пита: — Генерал Малагеш, какво виждате тук?
— Виждам милиони мои сънародници изтезавани и убити.
Зигне изсумтява и кима, сякаш разбира чувствата ѝ.
— Защо? — пита Малагеш на свой ред. — А вие какво виждате?
— Култура, която се прекланяла пред смъртта и особено пред онези, които я причинявали. Преди всичко пред собствените си предци. Например воортяштаните вярвали, че ако хванеш меч на древен пазител, той ще те обладае, ще те покори — всъщност ще се превърнеш в пазителя и вече няма да си ти.
— Не ми изглежда добра сделка.
— Да… За тях мечът е бил носител на душата. И да постъпиш така означавало да загубиш напълно душата си. Чувала съм, че прибягвали до това само в безнадеждно положение. Те обаче се възхищавали не само на прадедите си, а и на онези врагове, които смятали за достойни. Затова вътре всичко потръгна гладко, след като вие избухнахте.