Малагеш открива, че още крачи. Изобщо не е спирала. Примигва и се взира напред, вижда само още тунели и фенери — няма никакви дървета.
— Разбира се, госпожо, аз вече ям яйца — добавя Панди.
Малагеш навежда глава да се погледне и май си е все същата. Не личи Панди да е забелязал нещо. Да не си е въобразила всичко? Не може да си представи как би успяла. Не смята, че се отличава с богато въображение, а и толкова наситено видение едва ли е по силите и на най-вдъхновения поет — усещането за влажна трева, капките мед от ръката, чудатият изглед от древния Воортяштан.
„Какво става, всички адове го взели?“
— Стигнахме — казва Панди.
И посочва трима сейпурски войници, които човъркат стените с някакви бензинови бургии и често засилват оборотите на моторите. Разпрашените стени се сипят в метални кутии пред краката им. На няколко крачки зад тримата е оставена тежка ръчна количка. Малагеш е очаквала да види вагонетка като във въглищна мина, но добивът в рудника за тинадескит май още не е стигнал до такива мащаби.
— Здравейте, господа… — казва Панди на тримата, после се обръща към Малагеш. — Установихме, че тинадескитът всъщност не е плътна руда. По-скоро се състои от дребни бучки в кухини от мека глина. Твърде необичайно. Издълбаваме кухините, както се убедихте сама, а после е достатъчно да сепарираме глината от тинадескита.
Малагеш още опитва да се овладее след… Как да го нарече? Видение ли? Прокашля се.
— Колко сте прокопали?
— Много, госпожо. Може да се каже, че тинадескитът е разпръснат доста хаотично в района. Използваме някои специални материали с магнитни свойства, за да го откриваме, както и за отделянето му от разпрашената глина.
— Имаш ли нещо против да продължим огледа?
— Както желаете, госпожо.
Той явно си мисли, че Малагеш само ще гледа още тунели с еднообразни и скучни каменни стени. Разбира се, най-вероятно е да се случи точно това. Но тя е любопитна дали ще забележи някакви следи от проникването на Чоудри тук… а вече иска и да проумее какво ѝ се е случило преди малко.
— Колко тинадескит е изкопан досега? — пита Малагеш.
— Около шейсет тона.
— Шейсет тона ли?
— Точно така, госпожо генерал.
— От такива количества ли се нуждаят за експериментите?
— О, не. Ще бъдат използвани след като проектът получи одобрение. Лейтенант Пратда е убеден, че щом бъдат проведени всички изпитания на тинадескита, ще започнем веднага да увеличаваме добива. Тинадескитът се съхранява засега в малък склад в крепостта. И ще остане там, докато от Галадеш не ни разрешат да продължим нататък.
— Там има ли проблеми със сигурността?
— Не съм чувал да има. Поначало нямаме много проблеми в самата кре…
Светлината угасва отново, а тунелът се размива пред очите ѝ.
„Не!“
Чува тракане на метална броня, проскърцване на кожа.
„Само не пак. Това не е истинско…“
Надушва жасмин и речна вода. Чува ромолене на близко поточе.
Вижда мека дневна светлина, яркозелена трева, милвана от ветрец, и невъзможно високи дървета.
Веднага се досеща къде е — в Сейпур, разбира се. Никъде другаде на света няма такива дървета с толкова гъст листак. Разбира къде е, но пак ѝ се струва, че си спомня, сякаш винаги е знаела тези подробности.
Някой върви през тревата. И макар че е ден — тя е уверена в това, — светлината стига само да различи очертанията на главата: чудато раздута, сякаш черепът е твърде голям…
Светлината във видението се засилва. Тя вижда застиналото метално лице, замръзналата усмивка със зъби като игли, празния поглед…
Силуетът на воортяштанския пазител се прелива с всяка крачка. Трудно ѝ е да прецени дали бронята е от метал или от кост, или от двете заедно. Шипове и къси остриета стърчат от раменете, лактите и коленете, все едно по крайниците са пораснали рогца. На някои места дебели кожени ремъци съединяват бронята, на други изглежда, че тя се е сраснала с тялото на носителя си. По нея има стари петна, кафяви или червени: очевидно е кръв от някакво предишно клане.
Тя се взира в израстъците и проумява мигновено: „Тази броня се е хранила с пролятата кръв. Така е пораствала около тях и е ставала толкова здрава. А този е засищал добре бронята си.“
Пазителят накланя глава, ослушва се и продължава по пътя си.
„Откъде знам тези неща?“
За разлика от претрупаните форми по бронята мечът на пазителя е чист и без украса — дълго четири стъпки леко извито острие с дебелината на сатър. Сигурно тежи над седемдесет фунта, но пазителят го носи лесно като пръчка.
Друг пазител идва откъм потока. И двамата са огромни, ръстът им е над шест стъпки и половина. Тя си спомня, че всички континентали са били много по-високи в епохата на Божествата, а и че са били и много по-здрави и сити. Вторият пазител доближава и вдига меча си. Първият отвръща със същото. И тогава…