Трудно е да се каже какво се случва. Малагеш знае, но както е научила и останалото досега — сякаш го е преживяла лично много отдавна и само си припомня миналото. Но чувството е толкова необикновено и неземно, че нито успява да го възприеме, нито да го изрази с думи.
Мечовете разговарят.
И това не е съвсем точно — по-скоро мечовете са като антени за разговора между двамата пазители. Но общуването е пряко от един ум към друг. Вторият пазител пита първия:
„Бегълците?…“
Първият отговаря:
„Намерих двама.“
„Уби ли ги?“
Двамата пазители виждат едно и също чрез продължаващата чудата връзка между мечовете: двама сейпурски роби тичат презглава в джунглата — майка и син. Първият пазител прегазва храсталаци, съсича цели дръвчета, за да мине. Детето се препъва, майката спира, за да му помогне. Огромното острие се издига високо и…
Споменът замества отговора:
„Да.“
Вторият пазител казва:
„Третият трябва да е наблизо.“
„Да, не може да е далеч.“
Двамата се обръщат рязко и навлизат отново в джунглата, секат клони в търсене на последния изчезнал роб.
Видението притъмнява, връща се светлината на фенерите заедно с гласа на Панди, който говори спокойно за крепостта:
— … старейшините на племената се оплакваха заради оръдията и макар да разбирам, че сигурно е изнервящо да живееш денем и нощем с тези насочени към тебе дула, положението си е все същото от десетилетия.
Малагеш спира, опряла ръце на коленете си. Гаденето навива спирали в стомаха ѝ, все едно змийче се мъчи да пробие черупката на яйцето си.
— Генерал Малагеш, добре ли сте?
Разбира се, отговорът е „не, изобщо не съм добре“. Тя не може да проумее какво става, но явно до нея някак стигат откъслечни мигове от чужд живот — обичайно всекидневие на някогашни воортяштани, колкото и да е гнусно в нейните очи.
Да не са халюцинации? Да не се е разболяла? Изведнъж смущаващите рисунки на Чоудри по стените на стаята изглеждат много по-лесни за разбиране.
— Сигурно… — Тя преглъща. — Сигурно е от промяната в налягането.
Панди мълчи. Тя го поглежда. Изражението му е твърде особено.
— Какво има, старши сержант? — пита Малагеш.
— Нищо. Искате ли да продължим огледа?
Изобщо не ѝ се иска, но знае, че трябва.
Двамата вървят по тунелите с изровени стени. На едно място фенерите свършват.
— Работата в този участък приключи отдавна — подхвърля Панди и откача фенер от тавана.
— Чух, че сте намирали долу някакви останки, на които не им е мястото тук — подхвърля Малагеш. — Някой проникнал и палил огън.
— Да, намерихме следи от малък огън.
— Къде е това място, старши сержант?
Панди я води към малък нисък тунел. Трудно е да се различи нещо в сумрака, но подът и стените изглеждат опушени.
— Тук е, струва ми се — казва той.
Малагеш протяга ръка, Панди ѝ дава фенера, тя кляка и се взира отблизо в тъмните петна. Не открива нищо особено в самото място — поредния тунел като десетки други, които вече е видяла. Има пепел и съсухрени листа в браздите и ямичките по пода, но и те не ѝ подсказват нищо. „Може да са били увити в зебло и запалени…“
— Предполагам, че сте проверили и претърсили навсякъде заради това? — пита тя.
— Да, направихме го. Проверихме оградите и всички тунели, госпожо генерал. Няма никакъв друг начин да се влезе и излезе освен откъм крепостта.
Малагеш сумти. За нея е ясно, че Чоудри е била тук. Промъкнала се е някак. Като агент на министерството е била обучена на какви ли не хитрини и методи за заблуда, за които Малагеш дори не подозира. Може да е изнудвала някого от охраната или пък е умеела да проникне през оградите, без да остави никакви следи. Малагеш е виждала Шара да си служи в Баликов с такива похвати, че вече нищо не би я учудило.
— Е, и аз си тъна в неведение като вас. Май вече разгледах всичко, което може да се види тук.
Тръгват обратно през тунелите. Тя не се е усетила досега колко са вървели: тунелите криволичат безкрайно и скоро губи представа дали се движи нагоре или надолу.
— Чух слухове за воортяштанска гробница някъде тук — казва по едно време. — Май не сте открили такива следи?
— Не-е… — проточва Панди. Като че ли едва сдържа смеха си. — Не бих казал, че съм виждал такова нещо.
— Значи няма каменни стени или сводове?
— Няма. Скала, после още скала. Разбирам, че след онова в Баликов всеки ще е нащрек за загадъчни подземия. Но това би се разчуло тутакси, госпожо генерал.