— Надявам се.
— Освен останките от малкия огън не сме имали кой знае какви проблеми. Штаните май са затънали във враждите си и са забравили за нас.
Продължават в мълчание.
— Госпожо, вие отседнахте при главен технолог Харквалдсон, нали? — подхваща след малко Панди. — В централата на ЮДК?
— Да. Защо питаш?
— Просто така — припряно казва той. — Наложи се да я карам насам-натам, когато започваха работата по пристанището. Тя беше много…
Фенерите угасват. Мракът нахлува от всички страни.
„Не! — възкликва Малагеш. — Измъкнете ме навън…“
И звуците на стъпките им заглъхват.
„Измъкнете ме оттук…“
Очаква пак да види някоя мрачна сценка от воортяштанския живот: може би екзекуция или ужасяващ обред на лунна светлина под сенките на побити камъни. Но пред нея е твърде позната и много по-стряскаща гледка.
Останки от селска къща, сгушена в подножието на хълм. Покривът е хлътнал, стените са почернели и овъглени. Мазилката, която някога е пречела на ледените течения в къщата, вече е изронена и е оголила разкривените ребра на широката ниска постройка. Покритият с пепел под още дими, тънки струйки пушек се вият в сутрешното небе.
Млада жена разбутва с крака отломките, ровичка в пепелта с върха на тънък меч. Не, не е жена — още е момиче. На шестнайсет е, но висока за възрастта си. Носи сейпурска униформа — всъщност от първите образци, създадени за сейпурската армия.
Спира. Пред широкия каменен комин на къщата, черен и отрупан с пепел, лежи човешко тяло. Момче. Може би не много по-голямо от нея.
Тя се взира в него. Посяга с върха на меча, за да повдигне едната почерняла ръка на три-четири пръста от пода. Пуска я да падне с глухо тупване на меката постелка от пепел и малко облаче се разпръсва из съсипаната стая.
Дотичва млад войник и тропа по останките от рамката на вратата.
— Лейтенант!
Тя не отговаря, вторачила се е в тялото.
— Лейтенант Малагеш?
Момичето се отдръпва от съсухрения труп.
— Кажи.
— Лейтенант, капитан Бисвал скоро ще даде заповед да потеглим. Иска да потвърдите дали вашата група е намерила някакви припаси.
Момичето с офицерски чин прибира меча си в ножницата.
— Не. Няма никакви припаси. Всичко е овъглено. — Тя излиза, ботушите ѝ разхвърлят пепел. — Значи е време да тръгваме към Утуск. Няма да се усетят, преди да им се стоварим на главите.
Поглежда младия войник. Той е малко по-голям от нея, а има по-незрял вид: някаква кротост и в очите, и в позата, сякаш все очаква да бъде шамаросан.
— Дадохте ли жертви? — пита момичето.
— Не. Няма жертви… от нашите хора — запъва се той.
— Какво ти става, редник?
— Нищо, лейтенант.
— Не изглеждаш добре.
Той се колебае.
— Ние със Санкар… Там гореше една къща…
— И какво?
— Оттам изскочи мъж. Опита се да ни нападне. И ние… Съсякохме го.
— Както е трябвало.
— Да, но… После погледнах натам, а от къщата ни гледаше жена с дете на ръцете. Тя разбра, че я видяхме, и се втурна навътре в къщата и…
— И?
— И къщата продължи да си гори, но не видях друг да излезе. Никой не се измъкна отзад.
Мълчание. Момичето бърше пепел от ботушите си.
— Банса, изпълнили сте дълга си — казва тя. — Не забравяй, че те сами са решили да участват в тази война. И ние даваме шанс на хората във всяка къща да избягат. Някои бягат. Мнозина — не. Но изборът си е техен. Разбираш ли?
Той кима и прошепва:
— Да, лейтенант.
— Добре. Да вървим.
Двамата се обръщат и заобикалят хълма към тлеещите развалини на градче, от които се издига огромна колона дим.
Наниз от светлини мъждука пред пушеците.
„Моля ви, измъкнете ме! Измъкнете ме от всичко това…“
И отново е в тъмнината на тунелите.
— … статъчно камиони, които да използваме — казва Панди. — Сигурен съм, че вече разбирате каква адска мъка е придвижването тук. — Завиват и пред тях вече е асансьорът. — Е… Оправдаха ли се очакванията ви, госпожо генерал?
Малагеш не отговаря. Леко угриженият Панди натиска превключвателя и асансьорът започва мудното си скрибуцане нагоре.
Когато се качват на повърхността, тя казва:
— Старши сержант, извини ме за момент.
— Разбира се, генерал Малагеш.
Тя излиза, върви бавно около хангара до място, където не може да я види никой от охраната, подпира се с ръце на стената и повръща.
Връщат се в крепостта в унило мълчание. Панди вече не прелива от бодрост.
— Госпожо генерал, Баликов ли видяхте? — пита накрая.
— Какво?!
— В рудника. Да не видяхте… Битката за Баликов?
Минава много време, преди тя да отговори.
— Не.
— А-а… ясно — смущава се Панди. — Както и да е…