— Но видях… нещо. Просто беше… друго. И с тебе ли се е случвало? Ти видя ли Битката?
— Д-да… Да, госпожо, когато слязох за пръв път в рудника. Видях всичко отново, все едно се случваше пред мен. Но някак отстрани. Разбирате ли? Все едно гледах себе си. И вас. Вие бяхте там. Преди нападението и летящия кораб…
— Помня. Това често явление ли е? Други имали ли са такива… де да знам… проблясъци на спомени?
Той върти глава.
— Случва се много рядко. И според мен повечето хора не искат да говорят за това. Но май засяга само онези, които са участвали в битки. В много битки.
Пак млъкват. Малагеш съжалява, че не знае почти нищо за Божественото. Има ли нещо свързано с Воортя, което прави възможно това… пробуждане на паметта? Какво има долу, че предизвиква тези гледки, тези видения, и потапя хората в тях, принуждава ги да преживеят за пръв път или отново всякакви страхотии?
Гледа прелитаща сврачка, която каца на оградата и набучва лишеното от глава телце на полска мишка върху бодливата тел. В ума ѝ се мяркат трупове, набучени на колове. И вижда тинадескита в колибата на въглищаря.
„Каква е връзката? Какво общо има тинадескитът с всичко това?“
— Генерал Малагеш — казва Панди, — във Воортяштан не правя почти нищо друго освен да карам колата. Но да знаете, това е най-смахнатото място, където съм служил.
Малагеш не отговаря, макар че го разбира напълно.
Към шест вечерта вече няма никакво съмнение, че генерал Тюрин Малагеш, удостоена с Нефритения пояс, Перлата на Ордена на Каджа, Звездата на Кодур и Зеленото сърце на честта, е много пияна и се размотава по скалите северно от Воортяштан с полупразна бутилка вино, а стомахът ѝ се бунтува от няколко гадни гозби, които си е купила от някаква схлупена будка за морски дарове в града.
Не е сама по тези места — навсякъде край тясната пътека забелязва влюбени, мърморещи пияници и малки биваци, гъмжащи от мълчаливи мъже с хлътнали очи. Подминава старец, който се подпира на бастун и зяпа звездното небе, и го пита какво правят тук всички тези хора. Той само маха с ръка към морето и хълмовете, преди да се върне към безмълвното си съзерцание.
„Усамотените места привличат самотни хора — размишлява тя, докато крачи на север, а крепостта остава отдясно. — Те отекват в нас и ние не можем да не се заслушаме.“
Върви край биваците, край увитите в кожи прегърнати влюбени, край мъж, който хлипа тихо под дръвче без листа. Отпива голяма глътка вино, старае се да си внуши, че то я сгрява, и крачи нататък.
„Може би още тътря крака в Жълтия поход. Двамата с Бисвал носим уморени знамето…“
Едва не започва да изрежда на глас познатия рефрен: „Вореск, Моатар, Утуск, Тамбовохар, Саращов, Шовейн, Дзермир и накрая…“
— … накрая Каузир — казва на глас.
Градчето почти пред портите на Баликов.
Още помни тези имена. И знае, че ще ги помни винаги. Издълбани са от вътрешната страна на черепа ѝ. Ще легне в гроба, без да ги е забравила, макар че самите градове вече не съществуват. Защото Жълтият отряд е минал оттам през Лятото на черните реки. И всеки дом, всяка сграда, всяко стопанство, всеки белег за цивилизация в тези селища са били опожарени.
Тя гледа морето и си спомня.
Бисвал все им втълпяваше, че това ще бъде цивилизована, стратегическа кампания.
— Тук сме, за да унищожаваме ресурси — казваше им. — Само това. Изгорим ли стопанствата, на фронта позициите на континенталите ще отслабват все повече.
Но твърде бързо се оказа, че е все по-трудно да водят цивилизована война. Хората от онези села и градчета не ги напускаха безропотно, колкото и да повтаряше заповедите си Жълтият отряд. Те не гледаха безучастно, докато Жълтият отряд изпепеляваше без остатък техния живот. Те се сражаваха — мъже, жени и деца. И Жълтият отряд им отвръщаше със същото.
Спомня си как чакаше присвита в житна нива, стрелометът ѝ прицелен в прозорец на втория етаж на къщата. А до нея на земята кървеше един от нейните войници, малка стрела стърчеше от ключицата му, едната му ръка напъваше да я извади. Тя чакаше, чакаше… накрая в прозореца се появи силует с къс лък в ръцете.
Момиче. Може би на тринайсет години. Малагеш не различи подробности, защото пръстът ѝ вече натискаше спусъка и запращаше дълго цяла педя парче стомана към момичето, което…
Просто се свлече. Все едно не го беше имало.
Не помни обаче каква беше участта на ранения войник. Вероятно беше умрял. В началото умряха мнозина от тях. По времето, когато доближиха град Саращов, Жълтият отряд вече не молеше континенталите да се предадат и да напуснат, изобщо не ги предупреждаваше. Прекалено много съратници бяха загубили заради селянин, извадил късмет в отчаяния замах с брадва, или заради дете с лък и колчан стрели. Жълтият отряд просто се промъкваше незабелязано нощем, подпалваше сламените покриви и подгонваше добитъка настрани в настъпилата бъркотия.