Выбрать главу

Малагеш си спомня как гледаше дете на не повече от четири години, което стоеше само насред поле през нощта с лице осветено от пожарите и лъснало от сълзи и викаше пронизително майка си. А те продължиха и го оставиха там да живее или да умре. Това нямаше значение за тях.

Фигури, изскачащи от подпалените си домове с пламнали нощници, залитащи като марионетки с прерязани конци. Писъци и рев на животни, подкарани по улиците, за да бъдат убити за храна на Жълтия отряд. Тя си спомня еднообразното клане — унищожаваха животните, от които нямаха полза, зарязваха ги да изгният под въздуха, гъмжащ от мухи. По-добре да изгният, отколкото с тях да се хранят континентали.

Случайна картина се мярка в паметта ѝ — изпаднал в ужас кон връхлита люлка на вериги и се обесва сам. Огромното грациозно същество се мята безпомощно в калта. Тя и другите от Жълтия отряд го подминаха, все едно нищо не се е случило.

За три седмици съсипаха осем селища и щом се разнесе мълвата за безпощаден сейпурски отряд, върлуващ насред житницата на Континента, всички градчета и села наоколо опустяха.

Още преди Жълтият отряд да доближи портите на Баликов, в града проумяваха неохотно, че Бисвал и хората му са успели за някакви си седмици да им отнемат две трети от бъдещите запаси храна. Ако започнеше обсада, градът би издържал само броени дни. Единствената им надежда беше в завръщането на континенталната армия, която да смаже Жълтия отряд.

В Баликов се обнадеждиха, когато зърнаха континенталната армия на хоризонта. Но техните сили не се връщаха, за да се разправят с Жълтия отряд, а бягаха подгонени от войските на генерал Пранда. През последните седмици континенталите гледаха стълбовете дим в тила си и разбираха, че някой унищожава домовете им. И започнаха да дезертират на тълпи, бойният дух се сриваше с всеки ден. А после генерал Пранда се възползва от това предимство и помете разколебаните противници.

Притисната в менгемето между генерал Пранда и Жълтия отряд, армията на континенталите бе разгромена. След броени часове Бисвал застана пред портите на Баликов и настоя да бъдат отворени. И това се случи със скърцане и пукот.

Но преди Бисвал да направи дори една крачка напред, полковник Адхи Нур пристигна в галоп, скочи от коня и заби юмрук в брадичката му…

Малагеш помни сцената, сякаш се е случило миналата седмица — потният Нур, целият в сажди и кръв, застанал над нейния повален на земята командир.

— Какво направи? — крещеше Нур. — В името на морето и звездите, Бисвал, адовете да се продънят дано — какво направи?

И Малагеш като всички офицери и сержанти под командването на Бисвал бе извикана при генерал Пранда, за да бъде разпитана лично от него.

— Каква беше целта на Бисвал в този поход?

— Да унищожи ресурсите на континенталите, господине.

— Затова ли убивахте селяни? И те ли бяха ресурс?

— Те бяха врагове, господине.

— Те са били цивилни, сержант.

Разбира се, Пранда не одобри повишението ѝ в чин лейтенант.

— Не смятахме, че има разлика, господине.

— Защо казваш това? Кога сте взели това решение? Кой го взе?

Тя мълчеше.

— Кой взе решението, сержант?

Тя се мъчеше да си спомни. Дните се сливаха в ума ѝ и вече не помнеше кои решения са били лично нейни и кои — мълчаливо единодушие сред всички в Жълтия отряд.

— Сержант, какво означава според тебе, че е нямало разлика?

— Аз… аз мисля, че няма разлика между войника и цивилния, който му осигурява необходимото.

— Има разлика, сержант. Както има разлика между войник и убиец. И нито ти, нито Бисвал сте имали право да решите, че тази разлика не съществува.

Тя мълчеше.

— Всички войници ли се съгласиха да участват в похода? — попита Пранда. — Никой ли не се възпротиви?

— Н-не…

— Какво искаш да кажеш с това „не“?

— Някои… някои възразиха.

— И не пожелаха да участват, така ли?

Тя завъртя глава.

— Какво направиха тези войници?

Тя мълчеше.

— Какво направиха, сержант?

И тя изведнъж си спомни, все едно е било насън или се е случило в далечно минало: Санкар и Банса стоят пред Бисвал и му казват, че повече няма да правят това, а капитанът ги оглежда бавно от главата до петите и внезапно изрича нейното име.

И това прозрение, този ярък кратък спомен отвори мъничка пукнатина в нея, тя в миг осъзна какво е правила, какво са правили всички те — сълзите бликнаха и тя се свлече на пода.