Малагеш си спомня как гледаше дете на не повече от четири години, което стоеше само насред поле през нощта с лице осветено от пожарите и лъснало от сълзи и викаше пронизително майка си. А те продължиха и го оставиха там да живее или да умре. Това нямаше значение за тях.
Фигури, изскачащи от подпалените си домове с пламнали нощници, залитащи като марионетки с прерязани конци. Писъци и рев на животни, подкарани по улиците, за да бъдат убити за храна на Жълтия отряд. Тя си спомня еднообразното клане — унищожаваха животните, от които нямаха полза, зарязваха ги да изгният под въздуха, гъмжащ от мухи. По-добре да изгният, отколкото с тях да се хранят континентали.
Случайна картина се мярка в паметта ѝ — изпаднал в ужас кон връхлита люлка на вериги и се обесва сам. Огромното грациозно същество се мята безпомощно в калта. Тя и другите от Жълтия отряд го подминаха, все едно нищо не се е случило.
За три седмици съсипаха осем селища и щом се разнесе мълвата за безпощаден сейпурски отряд, върлуващ насред житницата на Континента, всички градчета и села наоколо опустяха.
Още преди Жълтият отряд да доближи портите на Баликов, в града проумяваха неохотно, че Бисвал и хората му са успели за някакви си седмици да им отнемат две трети от бъдещите запаси храна. Ако започнеше обсада, градът би издържал само броени дни. Единствената им надежда беше в завръщането на континенталната армия, която да смаже Жълтия отряд.
В Баликов се обнадеждиха, когато зърнаха континенталната армия на хоризонта. Но техните сили не се връщаха, за да се разправят с Жълтия отряд, а бягаха подгонени от войските на генерал Пранда. През последните седмици континенталите гледаха стълбовете дим в тила си и разбираха, че някой унищожава домовете им. И започнаха да дезертират на тълпи, бойният дух се сриваше с всеки ден. А после генерал Пранда се възползва от това предимство и помете разколебаните противници.
Притисната в менгемето между генерал Пранда и Жълтия отряд, армията на континенталите бе разгромена. След броени часове Бисвал застана пред портите на Баликов и настоя да бъдат отворени. И това се случи със скърцане и пукот.
Но преди Бисвал да направи дори една крачка напред, полковник Адхи Нур пристигна в галоп, скочи от коня и заби юмрук в брадичката му…
Малагеш помни сцената, сякаш се е случило миналата седмица — потният Нур, целият в сажди и кръв, застанал над нейния повален на земята командир.
— Какво направи? — крещеше Нур. — В името на морето и звездите, Бисвал, адовете да се продънят дано — какво направи?
И Малагеш като всички офицери и сержанти под командването на Бисвал бе извикана при генерал Пранда, за да бъде разпитана лично от него.
— Каква беше целта на Бисвал в този поход?
— Да унищожи ресурсите на континенталите, господине.
— Затова ли убивахте селяни? И те ли бяха ресурс?
— Те бяха врагове, господине.
— Те са били цивилни, сержант.
Разбира се, Пранда не одобри повишението ѝ в чин лейтенант.
— Не смятахме, че има разлика, господине.
— Защо казваш това? Кога сте взели това решение? Кой го взе?
Тя мълчеше.
— Кой взе решението, сержант?
Тя се мъчеше да си спомни. Дните се сливаха в ума ѝ и вече не помнеше кои решения са били лично нейни и кои — мълчаливо единодушие сред всички в Жълтия отряд.
— Сержант, какво означава според тебе, че е нямало разлика?
— Аз… аз мисля, че няма разлика между войника и цивилния, който му осигурява необходимото.
— Има разлика, сержант. Както има разлика между войник и убиец. И нито ти, нито Бисвал сте имали право да решите, че тази разлика не съществува.
Тя мълчеше.
— Всички войници ли се съгласиха да участват в похода? — попита Пранда. — Никой ли не се възпротиви?
— Н-не…
— Какво искаш да кажеш с това „не“?
— Някои… някои възразиха.
— И не пожелаха да участват, така ли?
Тя завъртя глава.
— Какво направиха тези войници?
Тя мълчеше.
— Какво направиха, сержант?
И тя изведнъж си спомни, все едно е било насън или се е случило в далечно минало: Санкар и Банса стоят пред Бисвал и му казват, че повече няма да правят това, а капитанът ги оглежда бавно от главата до петите и внезапно изрича нейното име.
И това прозрение, този ярък кратък спомен отвори мъничка пукнатина в нея, тя в миг осъзна какво е правила, какво са правили всички те — сълзите бликнаха и тя се свлече на пода.