Проблясък, удар, грохот. Плисва дъжд и тя се събужда. Лежи на мокра земя. Дъждът плющи по гърба ѝ. Спомня си постепенно, че има ръце и крака. Обръща се с болки в схванатите рамене и поглежда нагоре.
Воортя я няма. Проливен дъжд се стоварва върху канарите, мънички ручейчета дълбаят между лъсналата от вода трева и шуртят от ръба в морето.
Тя чува още викове и боботене на машини. Подпира се да седне (цялото тяло я боли, сякаш е паднала отвисоко) и поглежда назад.
Плътен стълб дим се издига от земята на няколко мили западно от Форт Тинадеши. И тя веднага проумява, че там е рудникът за тинадескит.
Викове, писъци, вой. Лъчи на автомобилни фарове пронизват вихрушките от прах и пушек. Вижда хора да тичат напред-назад, да сочат, да размахват ръце. Местят машини, включват ги. Всичко подсказва голямо бедствие.
Тя се оглежда и вижда барабанлията върху сплетени тръни. Взема го с все още изтръпнали и непохватни пръсти и се уверява, че е празен: изстреляла е и петте заряда. Опипва цевите — още са топли, значи е стреляла наскоро.
„Но си остава въпросът — умува Малагеш и пак извива глава към морето — по какво стрелях?“
Прибира оръжието в кобура, става и се тътри към рудника, краката ѝ жвакат в подгизналата пръст. След малко вижда в земята огромна дупка, сякаш пропаднала след порой, дълбока е десетки стъпки. Телените огради са паднали и тя минава лесно. Един от суетящите се край ръба на дупката е особено възбуден, сочи, крещи заповеди, щура се насам-натам. Отдалече познава, че това е лейтенант Пратда, младият умник в проекта за добива на тинадескит.
— Не, не! — вика той. — Онзи камък там! Очевидно е, че запушва отвора! Не този, а онзи с ивиците ортоклаз в него, отляво!
Един от боравещите с машините войници се обръща в недоумение към него.
— Гранитното парче, войнико! — изревава Пратда. — Премести го! Премести го!!!
Докато върви към него, Малагеш бърше дъждовните капки от очите си.
— Какво става тук, адовете го взели?
Някой сякаш току-що е изкопал огромен ров. По нищо не личи, че долу е имало рудник.
Пратда се стряска.
— Вие пък откъде се взехте? Рудникът пропадна някак, целият проклет рудник пропадна! Посред нощ! Съвсем неочаквано!
— Пропадна?
— Да! Да! Проклет да съм, ако знам как се случи! Провеждахме безброй проучвания за устойчивост на тунелите, доведохме какви ли не специалисти по полезни изкопаеми да проверяват плътността на скалите, а ето какво стана! В най-лошия момент! Ще се наводни за минути, ако този дъжд продължи!
— Имаше ли хора долу?
— Разбира се! Да не сме глупаци да го оставим без охрана! Но…
Той се взира в опропастения рудник. Малагеш знае какво си мисли.
— Шансът да са живи е нищожен.
Тя се дърпа назад, за да пропусне аварийни групи, и оглежда внимателно всичко, старае се колкото ѝ стигат силите да запомни всяка подробност въпреки мътилката в главата. Мълнии се стрелкат в небето и осветяват за миг околността. Малагеш се опитва да си представи какво може да е причинило злополуката. Досега е виждала такива разрушения само от артилерийски снаряди.
— Май получихме отговор — казва някой зад нея.
Тя се обръща. Бисвал е. Седи на един камък наблизо.
— Какъв отговор?
— Пропадането даде отговор на въпроса, който ми тежеше толкова.
Бисвал още не я поглежда, само наблюдава екипите, които се мъчат да разчистят отломките. Има нещо смущаващо в изражението му, сякаш е очаквал това злощастие или поне някакво злощастие. И след като е познал, това го изпълва с чудата енергия.
— Въпросът какво ще правят бунтовниците с такова количество откраднати експлозиви — добавя Бисвал.
— Значи според тебе те са взривили рудника?
— Нали чу Пратда? Прав е. Проучванията и мерките за сигурност край нямаха, докато прокопаваха това чудо. Единствената възможна причина да пропадне е някой да го срути насила. Всички щети са в права линия. Това не е съвпадение и рудникът не е пропаднал сам.
— Защо ще нападнат тъкмо рудника?
— А защо бясно куче би нападнало бик? Тюрин, не надценявай тези хора. Те нямат стратегия, нямат цели. Може би затова постигат успехи. — Един лейтенант маха с ръка на Бисвал, който го гледа с неразгадаемо изражение. Накрая се изправя. — Каквото и да се е случило тук, това не е краят.
Изтръсква панталона си и се отдалечава. Малагеш се взира в гърба му за миг-два, после пак оглежда хлътналия в земята рудник. След това тръгва към близкия склон, катери се и оглежда отвисоко.
Срутването е в права линия, както е казал Бисвал. Но незнайно защо ѝ се струва, че разрушителната сила е ударила не отвътре, а по-скоро отгоре, сякаш огромна тежест се е стоварила с такава мощ, че е пробила през дебелия пласт пръст и камък.