Докато тя не е в стаята, Питри сграбчва смачкания на топка лист. Разбира се, това е осъдителна злоупотреба с положението, в което е попаднал, а и погазване на доверието на Шара към него. „Изобщо не ме бива за шпионин“ — мисли си той, преди да си спомни, че всъщност не е шпионин. И от това угризенията му отслабват малко.
Вторачва се объркан в думите, написани на листа.
— Хъ…
— Какво каза? — разнася се гласът на Малагеш от съседната стая.
— Н-нищо!
Питри смачква отново хартията и я оставя на плота. Малагеш се връща, хванала много дълго мачете.
— Нямам представа за какво го е използвал предишният собственик. Може би да сече издънки на тиково дърво. Ако се окаже, че в момента може да реже дори размекнато масло, ще бъда много изненадана. — Дава му оръжието и го придружава до вратата. — Значи след три седмици, а?
— Точно така.
— Значи имам три седмици да се тъпча с колкото може повече свястна храна. Освен ако на Континента не са се научили изведнъж да готвят кнедли и ориз както трябва. Уф… — Тя опипва корема си. — Толкова дълго се утешавах, че червата ми няма повече да се борят с това зеле…
Питри се сбогува с нея и поема по обратния път нагоре. Озърта се веднъж към невзрачната и неприветлива къщурка, около която по пясъка блещукат празни бутилки и парчета стъкло. Макар че никога не е участвал в тайна операция (онази в Баликов не се брои според него), няма как да не е поне малко загрижен за началото на тази. И не успява да отгатне защо писмо, съдържащо само думите „За да има смисъл“, може да даде тласък за това начало.
Стар боен кон
Минах през огън и смърт, за да дойда и да ви попитам: „Не можем ли да бъдем по-добри? Не можем ли да се справим по-добре? Толкова ли сме затънали в уютния си живот, че вече не сме способни дори да мечтаем за надежда, истинска надежда — надежда не само за Сейпур, но и за цялото човечество?“
Нашите легендарни прадеди преобразиха света. Нима искаме да прахосаме в дребнавост краткия си престой на тези брегове?
Тя се буди през нощта и опитва да не изпищи. Писъкът клокочи в гърлото ѝ като надуващ се мехур от горещ въздух и тя се мята в усилие да напипа някаква опора, каквато и да е, дясната ѝ ръка събира чаршафа на топка, босите ѝ пети се притискат в каменната стена. Напъва се, напряга се, а мозъкът ѝ упорства, че още е там — в посолството, и все още не са изминали тези пет години, ръката ѝ е затисната от отломките, небето е запълнено от пушеци, целият свят е рухнал и изчезнал в миг. Тя все още извива глава на улицата, зърва младия войник по лице на бетона, капка кръв като роса в ухото му се издува, набъбва и накрая прелива, червена струйка се спуска по гладката му буза — бузата на момче.
Малагеш се ослушва за шума на прибоя. Знае, че вълните ги има. Знае къде е. Просто трябва да намери нещо, в което да се вкопчи.
Накрая ги чува — тихи и равномерни, кротко прииждане и отдръпване, докато водата остъргва пясъка по брега под нейната къщурка.
„Ти си в Джаврат — казва си тя. — Знаеш, че е така. Не си в Баликов. Всичко това се случи отдавна. Само се заслушай в прибоя…“
Опитва да си спомни как да се успокои. Внушава на всяка система от мускули да спре, да престане най-после, и накрая се отпуска. И тогава болката се просмуква в нея, щом всеки мускул се сеща, че се е напрягал до краен предел.
Тя вдишва, мърда ръце и крака, за да провери има ли нещо скъсано или изкълчено. Боли я, но май всичко е наред.
Поглежда към будилника. Още не е минало полунощ. Тя обаче знае, че няма да заспи отново тази нощ.
„Добре де. Ще чакам само четири часа.“ Не предвкусва с нетърпение стоенето на пристана, докато корабът акостира. Открива, че не иска да вижда хора или може би не желае те да я виждат.
Погледът ѝ се мести към предмета вдясно от будилника: човешка ръка, издялана от тъмен дъб, сякаш застинала насред посягането към нещо. Майсторът, който я е направил, е уверил Малагеш, че протезата ще ѝ помага да държи различни неща. И макар че това е вярно, тя все намира нещо смущаващо във формата ѝ — изглежда, че ръката се е напрегнала болезнено да хване нещо и едва успява да движи пръстите си.
Пъшка от недоволството на коремните си мускули, но сяда, взема изкуствената ръка и хамута ѝ, намества на рамото си протритите ремъци и слага внимателно протезата на чуканчето на предмишницата си, свършващо няколко сантиметра преди китката. Увива мекия памучен ръкав, хваща четирите кожени ремъка в края на протезата, съединява ги и стяга катарамите.