— О, това ли… Да, случи се преди време. Оттогава имаме допълнителни мерки за сигурност.
— А взривът? Експлозивите? Смятате ли и това за заплаха?
Единственото му око се взира в нея със странен блясък.
— Да. — Зигне вече говори отсечено и твърдо. — Но тези опасения се оказаха напразни. И така… Да се върнем към това, за което дойдохме. Мерките за сигурност тук се оказаха безупречни досега. Ако не бяха, старейшините на племената щяха да ни тормозят неуморно, за да им предадем статуите. В момента намерението ми е да изнудвам старейшините с тези скулптури, за да ни дадат правата за превоз в пристанището. Иначе ще съобщим за съществуването им на сейпурското министерство, а тъй като са намерени във Воортяштан, не се съмнявам, че министерството ще настоява да ги конфискува и проучи. Подробно. Ще останат незнайно докога под контрола на сейпурите.
Мълчание.
— Според тебе разумен ли е този план? — пита тя. — Или ще искаш да… го промениш?
Зигруд мълчи още дълго. Много дълго.
— Е? — подканя го Зигне.
Накрая той свива рамене.
— Доверявам се на твоите решения.
Тя го гледа изненадано и недоверчиво.
— Наистина ли?… Смяташ, че… идеята е добра?
— Това не съм казал. Ако бях на твое място, щях да захвърля този боклук обратно в морето. Мразя всичко Божествено, та ако ще и да е мъртво. Но не решавам аз. Ти решаваш. И ако според тебе планът е добър, ще те оставя да постъпиш както смяташ за правилно.
Зигне е толкова стъписана, че не намира думи. После пита:
— Защо?
— Какво „защо“?
— Защо си готов да ми позволиш това, ако според тебе планът не струва?
— Защото… — Зигруд въздиша. — Защото мисля, че се справяш добре.
— Не изглеждаш много доволен от това.
Той пак не казва нищо.
— Писна ми това твое мълчание — сопва се Зигне. — Не е толкова хитро, колкото си мислиш.
— Не хитрувам. Просто не знам какво да кажа. — Зигруд се запъва. — Искам да те попитам… Колко… Колко пъти някой се опита да те убие тук?
— Защо?
— Защото искам да знам.
— Според мен няма значение.
— Според мен има.
Тя сумти пренебрежително.
— Значи не е било само веднъж. И струва ли си, как мислиш? Приемливо ли е да рискуваш живота си, за да построиш това? Ако умреш тук, на брега в тази страна, под тези кранове, би ли казала, че си живяла добре?
Зигне скръства ръце на гърдите си и извива глава встрани.
— Много внезапна е тази промяна в отношението ти.
— Защо? Не може ли да съм загрижен за дъщеря си?
— Имаш ли представа — изведнъж се вбесява тя — колко пъти някой се е опитвал да убие мен, мама и Карин, докато живяхме тук? Знаеш ли колко пъти бяхме на косъм от гладната смърт? Но тогава по нищо не личеше да си загрижен.
Тишината натежава.
— Ние… — Зигруд подбира думите с мъка. — Ние вече сме говорили за това. И…
— Говорихме както ти искаше — прекъсва го Зигне. — Както предпочиташе да говорим на всеослушание. Що за пълна нелепост е тъкмо ти — човекът, който си е рискувал живота с какви ли не кръвожадни, ужасни подбуди, да ме питаш ненадейно дали е благоразумно да правя същото с поне донякъде почтени подбуди!
Зигруд май се разкъсва между безсилната ярост и потреса.
— Понякога забравям колко си млада.
— Не. Всъщност забравяш, че изобщо не ме познаваш. — Зигне си поглежда часовника. — Трябва да попитам Бисвал и Надар дали са готови да те приемат. Можеш да останеш тук, ако желаеш, и да излезеш когато решиш.
Малагеш не забелязва тя да се озърне нито веднъж, докато се отдалечава от баща си в лабиринта от статуи и излиза през стоманената врата, която се затръшва тежко зад нея.
Зигруд въздиша тежко и горестно. Зазяпва се унило в брезентовия покрив. После казва:
— Добре, Тюрин, вече можеш да излезеш оттам.
Малагеш подава глава иззад пиедестала.
— Откога знаеш, че съм тук?
— От самото начало. — Лицето на Зигруд още е помръкнало. — Твоята вакса за ботуши… Прекаляваш с нея. Навсякъде ще позная тази миризма.
— Винаги са ме побивали тръпки от този твой остър нюх. — Малагеш се надига, изтръсква малко кал от панталона си и отива при него. — Май трябва да ти благодаря, че не ме издаде.
Той вдига рамене.
— Не е моя работа. Прав ли съм да смятам, че Зигне не е искала да ти каже какво има зад тези стени?
— Прав си. Така че реших да огледам. — Малагеш спира, защото е ужасно смутена. — Съжалявам, че чух всичко това…
— Да… Животът ми стана обществено достояние — Зигруд разперва ръце и оглежда дрехите си — и това не се оказа толкова лесно, колкото се надявах. За никого.