— Изглеждаш… — Малагеш не си позволява да направи гримаса. — Наистина изглеждаш различно.
— Тези проклетии… Пфу! — Смъква ядосан кожената шапка и превръзката от лицето си и ги захвърля. Когато се обръща към нея, вместо ляво око отново има покрита с клепач празна очна кухина. — Чувствам се по-човешки без тях.
— Тази шапка не струва ли към двеста дрекела?
— Да си я нахлупят тези стари привидения. — Зигруд вдига глава към великанските каменни образи, надвиснали над тях като хищници. — В името на морето — виж ги само! Можех ли да си представя, че моята страна някой ден ще хаби кръв и пари, за да вади такива неща от океана…
— Но на твоето момиче му е хрумнала доста лукава идея. — Малагеш отива при свети Жургут, драсва клечка в камъка и пали папироса. — Може и да успее с изнудването на племената. Не ѝ липсва и адска наглост. Да крие всичко това под носа на Форт Тинадеши… Щях да ѝ се възхитя, ако не бях толкова вбесена.
— Тя е много хитро и коварно момиче. Както казах и на нея, справя се чудесно с това, което върши. — Още една неловка пауза. Той я оглежда от главата до петите. — Личи си, че тези години са били добри за тебе.
— И за тебе. Май си се проявил страхотно в преврата.
— А… — Зигруд маха с ръка. — Не видях почти нищо от този преврат. Дори не можах да се разкърша. Всичко беше като танц в бална зала, всяка стъпка се знаеше предварително, аз само трябваше да ги правя една по една. Шара свърши цялата работа, макар че никой не подозираше.
— Както обикновено.
— Да, както обикновено. Ти имаше ли някакви приключения?
— Как пък не. Тикнаха ме зад бюро. А след като се махнах, засмуках бутилката. Нямам нови белези и липсващи парчета. Поне засега. И ти май си цял и непокътнат, поне доколкото мога да различа под тези царски одежди.
— Е, не е точно така.
Зигруд дърпа устните си отляво и показва пълната липса на кътници от тази страна. Малагеш забелязва и голям белег, който подсказва, че челюстта е била счупена.
— Адска работа… Да не си уловил снаряд с лице?
— Дърводелска тесла. Затова ми е трудно да си ям супата напоследък, а пиенето е още по-мъчно. Преди три години превзехме на абордаж кораба на пирата Линдбир… Чувала ли си за Линдбир?
— Опасявам се, че не знам нищо за него.
— Ами… — Зигруд се замисля и обяснява: — Той беше гнусно лайно.
— Аха.
— Както и да е. Нахлуваме на кораба, изтребваме почти всички и остава само един юнга, скрит в трюма под кърмата. Отивам при него, момчето е на… може би на четиринайсет? Дожалява ми за него. Питам го: „Искаш ли храна? Вода?“ Той ме зяпа, после скача към мен и… — Зигруд тупва с пръсти по лявата си буза. — Много чевръст се оказа с тази тесла. — Зигруд се извръща, погледът му помръква. — Удуших го и хвърлих трупа в океана. Рибите да го превърнат в лайна час по-скоро. Доста време мина, докато всичко зарасне. Тогава ме направиха канцлер. Тоест жена ми ме направи. За да ми спаси живота, така каза.
— Жена ти ли?
— Хилд. Да. Тя е… — Зигруд пак мълчи и умува. — Тя е като Шара. Или като Зигне. Много… ъ-ъ, лукава. И тя е канцлер. Само че на по-важен пост от моя — нещо като канцлер, който назначава другите канцлери. Както направи с мен. Аз обаче си знам в какво ме бива. Просто искам да ловувам в морето и да гоня пирати. Но те ме сложиха зад бюро. Затвориха ме в голям хубав кабинет, където не виждам никого и никой не ме вижда. Все пак настоях да се измъкна оттам, когато Кварнстрьом нападна едно село. Чувала ли си за пирата Кварнстрьом?
Малагеш върти глава.
— Ясно, не си… И той е гнусно лайно.
— Май имате много такива.
— Да. Толкова се увлякохме по тази история с пристанището, чеповете ни вечно надървени от мисълта за пари, че забравихме как да се разправяме с пирати. Трябваха ни… колко бяха — две години, за да ги усмирим. Или бяха три? А после забравихме всичко, направо се захласнахме по работата тук. Както и да е, метнах се на един кораб и го подгонихме. За малко да го спипаме на шейсетина мили оттук. Но той ни съсипа мачтата с гюлета на вериги. Само страхливците се бият така.
— Дочух нещичко. — Малагеш вече се досеща защо съпругата на Зигруд не би искала човек, ръсещ нехайно изрази като „чеповете ни вечно надървени от мисълта за пари“, да е постоянно пред очите на хората. — Значи наистина си тук защото корабът ти е повреден?
— Отчасти. Преди няколко месеца Зигне изпрати шифрограма до началството, за да попита одобряват ли тази тактика. Исках да видя какво става, а повреденият кораб е добър повод. Впрочем ти какво правиш тук? Не е ли странно да се озовеш на такова място?
— Шара — казва тя, сякаш името е изчерпателен отговор.
— Ясно. И твоята оставка ли влизаше в играта?