Зигне я гледа стреснато, после се обръща към баща си.
— Тази… тази жена излага на риск цялата ни страна. Всичко ще пропадне, ако не довършим проекта за пристанището. Още ли ще гледаш бездейно отстрани?
— Зигне, ти си хитроумно зверче — казва Зигруд. — Стига ти умът да знаеш кога са те притиснали в ъгъла. Ако имаш какво да ѝ кажеш — кажи го.
Зигне въздиша раздразнено, после се обръща към Малагеш.
— Казах ти всичко, което знаех за Чоудри. Постарах се да ти помогна дори повече, отколкото е нужно!
— Погледни ме в очите — Малагеш пристъпва към нея — и го повтори.
Ледените очи на Зигне проблясват.
— Заклевам се, че е така, генерал Малагеш.
Малагеш се взира в нея още миг-два, после кимва.
— Добре. Вярвам ти. Засега.
— И… за статуите…
— Питаш дали ще те издам ли? Още не съм решила. В момента си имам по-лоши грижи, а ако направя и това, положението само ще стане още по-заплетено.
— Май ще трябва да се задоволя с това. Ако сме приключили с взаимните заплахи, може ли да заведа баща си на срещата с Бисвал? Всъщност къде ти е шапката, татко?
Зигруд свива рамене.
— Вятърът я отнесе.
— Няма значение. Ще ти намерим друга. Хайде, да вървим.
Тримата тръгват към изхода от площадката. Зигруд се прокашля и мърмори с какво удоволствие ще се върне в централата да поспи след всичко това.
— Покоите ти са готови — троснато го уверява Зигне. — Ще бъдеш настанен в апартамента на фара.
— О…
— Най-хубавият апартамент в сградата — добавя тя.
Малагеш не може да проумее как е успяла да вложи такава неприязън в тези думи.
— Няма нужда — отказва Зигруд. — Спал съм и на много по-лоши ме…
— Знам. И това не е важно. Важното е, че ти си даувкиндът и всички тук очакват да се отнасяме към тебе подобаващо. Ако те пъхна в някоя стая за работници, ще помислят, че проявявам неуважение.
— Тогава… Ще им кажа да не си го мислят! — наежва се Зигруд. — Ще им кажа да си го начукат!
— О, не! Не и с тези думи. А и ще изглежда, че се опитваш да ме оправдаеш. Ти вече не си никой! Хората имат очаквания към тебе!
— Говориш като майка си.
— Ако с това намекваш, че говоря умно — да, ще го приема като компли…
Малагеш вече не ги слуша. Още не е била в тази част на площадката, затова не е виждала огромната, висока петнайсет стъпки статуя до самата ограда. Щом я зърва, спира рязко и сякаш ледена висулка пронизва сърцето ѝ.
Веднага я познава. Ама разбира се! Нима не е видяла снощи несравнимо по-великанско подобие на това изваяние да се надига от морето и да опира гигантска длан на скалите? Нима страшните сцени по бронята не са се запечатали в паметта ѝ — същинска плътна стена от невъобразимо насилие?
— Воортя… — шепне Малагеш.
Вторачила се е в статуята, която е толкова бледа, че светлината сякаш се процежда през нея. Изглежда направена от най-чистия сняг. Поставена е върху пиедестал, пред който има широка купа, почти като вана, с ноктести лапи вместо крачета. Долу по пиедестала са издълбани много титли:
Малагеш се пита как е възможно някой някога да е обичал и боготворил такава твар. И изведнъж проумява: „Защото са победили.“ Както Бисвал ѝ е казал веднъж в дните на сумрачна свирепост по време на Жълтия поход: „Войната е ад, какъвто и континенталите, и техните богове никога не биха могли да измислят. И ние сме длъжни да се държим подобаващо. Онези, които виждат войната каквато е, ще победят в нея.“
И воортяштаните май са били прекалено готови да виждат войната каквато е. Наслаждавали ѝ са се, изградили са страната си върху нея — цяла култура, породена от желанието да причиняват на другите немислимите ужаси на войната. Така са побеждавали отново и отново. Оцелели са в Божествените войни, а после са завладели почти всяко парче суша на света.
И естествено, че са я обичали. Колкото ще жестока или равнодушна да е била, помагала им е да побеждават.
Малагеш тътри крака напред, впила поглед в това студено неподвижно лице. Спомня си нещо, което е чувала — Воортя не продумвала и пред другите Божества, и пред поклонниците си. „Не се е налагало, нали? Само се вгледай в това лице и ще разбереш всичко, което ти е нужно…“
Забелязва някакво движение пред статуята. Трептене във въздуха като от горещина, сякаш на земята има огън, но тя не може да го види. Взира се с присвити очи в раздвижения въздух, опитва се да проследи източника.