— Д-да, частична. Минало е време от смъртта, но… ще се опитам. К-какво се надявате да откриете?
— Каквото и да е. Поне нещо. Искам да науча нещо, за да докопам онези мръсници.
Рада кима покорно.
— Тогава да започваме.
Малагеш сяда до стената и придърпва втори стол, за да намести краката си на него. Смъква се на стола, отпуснала ръце на корема си, и наблюдава почти като зрител на състезание как Рада Смолиск извършва старателна и умела дисекция на тези човешки останки. Опасенията ѝ, че ще възприеме това като чудовищно посегателство, не се сбъдват. Думите на Рада напомнят по-скоро за разходка по вода в позната приятна местност.
— Забележително чисти разрези — казва тя тихо. — Почти като направени от хирург. Но дори хирург при толкова големи разрези би оставил… как да се изразя… следи от рязане. Нужни са усилия за проникването през толкова много тъкани. Но няма такива следи. Все едно са го правили с дисков трион.
Тя рови в инструментите си, за да си помогне с още някакво плашещо приспособление.
Малагеш не пропуска факта, че Рада пак е престанала да заеква. Работата с този разчленен труп като че ли я превръща в съвсем друг човек, несравнимо по-уверен и съсредоточен в сравнение с всекидневните занимания.
На Малагеш обаче ѝ е трудно да се съсредоточи. През часовете на аутопсията, която се проточва много по-дълго, отколкото е очаквала, ехото от нейното видение е като вой в главата ѝ. Вижда още един труп, отново обезобразен според навиците на воортяштанските пазители, и сякаш целият ѝ свят е готов да се срути, за да потънат всички в мастилено-тъмното море през сноповете лунна светлина към един чудат бял остров от другата страна на действителността…
„Проникват през тази граница ли? Дали пазителите се промушват тук-там, за да нападнат всеки, когото успеят да намерят? И как изобщо е възможно това, ако Воортя е мъртва?“
— Съвсем рядко се случва да присъства още някой — казва Рада разсеяно.
По челото ѝ са избили капки пот. Малагеш проумява, че сигурно е тежък труд да се справи с всички тези мускули и кости. Разтърква си очите и опитва да насочи вниманието си към ставащото на масата.
— По-добре ли е да има и друг човек?
— Може би. Чувствам се по-добре да има и свидетел в такива случаи. Не е ли интересно?
— Кое? За трупа ли говориш?!
— Не. Е, да, в някакъв смисъл. За тази… тази възможност да научим какви сме, да разгледаме много отделни и любопитни елементи, от които се състоим. — Чува се пращене на счупена кост. — Толкова много системи, толкова много части… По-сложно е и от най-сложния часовников механизъм. Понякога се питам: наистина ли сме едно цяло, или сме безброй различни неща, които само си въобразяват, че са едно?
— Май въпросът е основателен — признава Малагеш с изненада, уважение и леко объркване.
Чуди се дали Рада винаги размишлява на глас, когато е заета с такава работа, дали говори на своите бездиханни „пациенти“ или на голите стени.
— За какво мислите, докато я гледате? — пита Рада.
— За това, че можеше да е от моите войници.
— Интересно. Ако не сте против още един въпрос — а какво чувствате?
— Какво чувствам ли? Искам да науча кой е направил това.
— Тоест чувствате се отговорна за нея? Повече отколкото спрямо друг човек ли?
— Разбира се.
— Защо?
— Поискахме от тези деца — да, деца — да дойдат в другия край на света, да се бият и да работят за нас. Някой трябва да се грижи за тях.
„Но ти — обажда се тихичко гласче в нея — се отказа от работата, с която би помогнала най-много за това.“
„Я да млъкваш!“ — скастря се сама Малагеш.
„По-добре ли си сама? Наистина ли?“
„Млъкни!“
— Обмислена позиция — отбелязва Рада, докато се занимава с останките. — Генерал Малагеш, малцина имат вашата способност да осъзнават мотивите си. Ние сме прекрасни и необикновени същества, разгорещени и шумни, с внезапни и неразгадаеми пориви, с диви страсти. — Тя оставя скалпела и хваща нещо като миниатюрен трион. — Но когато размишляваме за битието си, виждаме в себе си хладнокръвие, самообладание, разсъдливост, умение да насочваме събитията… И все забравяме, че зависим напълно от тези непокорни скрити системи, както и от стихиите, разбира се. И когато стихиите надделеят и мъничкият огън в нас угасне… — С неприятно пращене Рада отделя от трупа нещо, което би трябвало да е неразделно от него. — Какво следва тогава? Взрив от тишина и вероятно нищо друго.
Малагеш не успява да сдържи думите, защото тези съмнения ѝ тежат твърде много:
— Значи не вярваш в задгробния живот?
— Да, не вярвам.
— Малко е странно тъкмо континентал да не вярва в това.