— Нищо чудно Божествата да са го сътворили някога за нас — отвръща Рада. — Но вече ги няма, нали?
Малагеш решава да не споделя колко гнетящ е за нея този въпрос.
— Питам се колко ли измамени трябва да са се почувствали мъртвите, когато отвъдното се изпарило изведнъж около тях — продължава Рада. — Всичко е като игра — добавя тихо. — Както и да я играеш, накрая завършва нечестно.
— Не краят е важен — възразява Малагеш.
— Нима? Нали сте войник? Вашата цел не е ли да навличате края на други? Вашият дълг не е ли да превръщате в това — тя мушка с пръст останките на масата — вражеските войници?
— Това е грубо изопачаване на самата идея за воинския дълг.
— Щом е така — Рада вдига глава и се взира в нея, — моля ви да ми я обясните.
И Малагеш долавя, че Рада нито ѝ се подиграва, нито опитва да се скара с нея. По-скоро е готова да извърви докрай всяка посока, в която е кривнал разговорът, досущ както е готова да проследи къде минава цялата увредена вена в съсухрен труп.
В операционната е тихо, чува се само как потракват инструментите на Рада и шумоли дъждът.
— Думата, която всички забравят, е „служба“ — казва накрая Малагеш.
— Служба ли?
— Да. Това е служба, а ние — войниците, служим. То се знае, когато хората мислят за войника, винаги се сещат първо, че той отнема. Отнема територия, отнема живота на врага, отнема блага или кръв. Всички са захласнати по тази всеобхватна абстрактна идея за „отнемането“, все едно ние сме някакви пирати, само се перчим с оръжията си и тормозим хората нарочно. Но войникът — говоря за истинския войник — според мен не отнема. Войникът дава.
— Какво дава?
— Каквото и да е — натъртва Малагеш. — Всичко, което поискат от нас. Вече казах, че ние сме на служба. Войникът служи не за да отнема, влага всичките си сили не за да има той нещо, а за да могат други някой ден да имат нещо. Острието не е мил приятел за войника, то е бреме, тежък товар, с който да борави съвестно и внимателно. Свестният войник прави всичко възможно, за да не се налага да убива. Това е целта на обучението му. Но ако се наложи — правим го. И тогава даваме част от себе си, както са поискали от нас.
— И според вас коя е тази част? — пита Рада.
— Може би душевният покой. Убийствата са като ехо в нас, което никога не заглъхва. Може би някои от онези, които са убивали, не подозират какво са загубили. Но и те го губят.
— Така е — казва Рада. — Всяка смърт отеква неспирно. И понякога сякаш заглушава всички звуци на живота.
При тези думи Малагеш внезапно си спомня, че жената пред нея е била приклещена някога в срутена къща сред труповете на семейството си, останала е в този тъмен капан с тях дни наред. Тогава проумява, че в някакъв смисъл невръстната Рада Смолиск може би още е в клопката на онзи мрак и опитва да се измъкне. Операциите, хуманността, аутопсиите, дори препарирането на животни — дали всичко това не е стремеж да напипа буквално суровата материя на живота, да я подреди в търсене на някаква тайна, която би отключила тъмния затвор, за да проникне светлината в него?
Или пък Рада Смолиск се чувства на мястото си само сред мъртвите. Тя изобщо не заеква в тази стая и дори се държи като просветен и красноречив човек. А във всекидневието до Зигне и Бисвал е пелтечещо изнервено същество, видимо откъснато от нормалната си среда. „Ако смъртта отеква — казва си Малагеш, — може би човек успява да свикне с това и дори започва да харесва нейния шум.“ И Чоудри е запълнила стаята си със скици на тази адска страна, с образи от нейната история.
Тя си спомня…
Онази рисунка с въглен в стаята на Чоудри — бряг, на който мнозина са коленичили със сведени глави, зад тях се издига кула…
Малагеш се напряга на стола. „Видяла го е — хрумва ѝ ненадейно. — Видяла го е! И тя като мен е видяла проклетия Град на остриетата.“
Досеща се, че е станало чрез Прозореца към Белите брегове — чудото, което ѝ е описала Зигне. Значи е подействало. Чоудри се е промъкнала на площадката със статуите, извършила е онзи древен обред и е зърнала същия остров. И може би самата Малагеш е видяла Града на остриетата снощи само защото обредът още върши работа — като отворена врата, достъпна за всеки.
Как я е сполетяла смъртта? След всичко това как Сумитра Чоудри е била убита също като воортяштаните?
— С-съжалявам, генерал Малагеш — казва Рада накрая. — Проверих всичко възможно, н-но не намерих нищо.
— Нищо ли? — пита Малагеш.
— Наистина няма нищо, което да даде насока. А и м-материалът за работа е оскъден. М-може би аз не съм подходяща за т-тази задача.
Малагеш става и отива при масата, на която Рада е вършила своята зловеща работа.