— Толкова ми е омразно това, Рада, че не намирам думи.
— В-вие познавахте ли я, г-генерал Малагеш?
— Не. Никога не съм я виждала. Но да гледам как са превърнали някого в това… — Тя тръсва глава. — Всъщност дори не знаем дали е тя, нали? Дори не можем да съобщим на семейството ѝ, че нямаме съмнение в нейната смърт. Само предполагаме. И няма как да ги доведем, за да потвърдят дали…
Малагеш млъква, споходена от някаква идея.
— Г-госпожо генерал? — казва Рада.
Тишина.
— Ъ-ъ… Госпожо генерал?
— Тя е била наградена със Сребърна звезда — тихо казва Малагеш.
— Какво имате предвид?…
— Наградена е със Сребърна звезда. За проявен героизъм след раняване при изпълнение на служебния дълг. Простреляна е в… уф… — Малагеш щрака с пръсти, сякаш така ще сръчка паметта си. — В рамото. В лявото рамо. Четох досието ѝ.
— Тоест…
Малагеш се навежда над трупа и отмества внимателно увиснала кожа, за да огледа лявото рамо.
— Гладка е. Проклятие, кожата е гладка! Никакви белези!
— И какво?
— Ами не е тя! — изтърсва Малагеш, едновременно успокоена, объркана и вбесена. — Не е тя! Адовете ме взели, ако знам коя е тази жена, но не е Чоудри!
— С-съдите по липсващ б-белег?
— Простреляна е в рамото и за малко не е умряла от това, госпожо губернатор. Раната е била сериозна. Не награждават със Сребърна звезда просто така. Трябва да са ѝ останали белези. — Малагеш вдига глава, мислите ѝ се носят като поток.
— Някой се ебава с мен!
— М… м-моля?
— Някой сигурно… Да, някой сигурно е научил, че ровя случая с Чоудри. Това е! Някой е искал аз или всички ние да сметнем Чоудри за мъртва. Май съм накарала някого да настръхне и това никак не му харесва. Толкова са се подплашили, че са обезобразили тялото на съвсем друга жена и са го подхвърлили на скалите, за да ме насочат по грешна следа!
— Г-генерал Малагеш, не се ли увличате м-малко с параноята?
— Възможно е. Но параноята обикновено не вреди и често помага. — Не ѝ е особено неприятно, че цитира Зигне. — Колко е часът?
— Седем вечерта.
— Гадост. Вече е тъмно. Налага се да чакам до утре, за да кажа на Надар. — Малагеш маха от лицето си влажен кичур.
— Е, госпожо губернатор, не мога да не призная, че тази вечер научих адски много.
— З-за мен в-винаги е удоволствие да помогна.
— Какво ще правиш с… с останките?
— Вече съм свикнала с тези процедури. Няма да е проблем да уговоря всичко с крепостта.
Малагеш ѝ благодари и се напряга в очакване на студа, когато излиза от къщата ѝ. Но странно, няма рязка промяна. Осъзнава, че при Рада е било мразовито, може би дори нечовешки студено, и затова не усеща студа навън. Обръща се и вижда Рада пред вратата да я гледа с големите си тъжни очи. Над нея коминът бълва гъста равномерна струя дим, сияеща в бяло от лунните лъчи.
Чуди се кой ли би поискал да опита измамата, че Сумитра Чоудри е мъртва. И я спохожда прозрението, че основният заподозрян е самата Чоудри.
Късно е. Тя пъха непохватно ключа в ключалката и отваря вратата. И замръзва, изненадана от бумтящите пламъци в камината. После зърва планината от мазни кости и натрошен хляб на масичката за чай, зад която седи Зигруд же Харквалдсон по риза, с провиснали от кръста тиранти, и реже с огромен черен нож буца сирене колкото ръката му до лакътя. Единственият остатък от царствената му премяна е бялата ръкавица на лявата ръка, която скрива отдавнашна рана.
Той вирва брадичка към нея.
— Вече се питах кога ли най-сетне ще се прибереш.
— Що… що за шибан номер е това? — пита сърдито Малагеш.
— Зигне ми каза, че си искала да говориш с мен.
— А как се вмъкна тук, адовете те взели?
— С шперц, как иначе.
Той взема голямо керамично шише, вади тапата и отпива яка глътка.
— В името на морето… — Тя затваря вратата и мята шинела си на леглото. — В цялата тази огромна сграда не се ли намери друго място да излапаш цели три пилета, ако не ме лъжат очите?
— Няма друго място, където да не ме зяпат. Или около мен да не пърха прислуга, за да ме разпитва от какво имам нужда. Държат се с мен като с бомба, която ще избухне всеки миг. Твоята стая ми харесва много повече. Никой не ме търси тук.
— Адове, и аз не бих те търсила тук! Погледни — накапал си с мазнина целия килим…
— За какво искаше да говорим? — Той запушва шишето. — Зигне спомена нещо за операция на министерството, но честно казано, помислих, че ми се подиграва.
Малагеш се тръшва на креслото до огъня.
— Дори не знам дали трябва да го кажа на глас. Може да ме сметнеш за глупачка или за луда. Още по-лошо ще е, ако аз чуя това от собствената си уста и също се убедя, че съм се побъркала.