— И Шара говореше така, докато изпълнявахме първите задачи и се забърквахме с Божественото. — Зигруд я гледа, едната му вежда е извита нагоре. — Затова очаквам с любопитство да чуя какво ще кажеш.
В тишината Малагеш протяга ръка и той безмълвно ѝ подхвърля шишето. Тя го улавя, измъква тапата със зъби, изплюва я в камината и надига юнашки шишето. Стиска клепачи, когато преглъща.
— Това е от зърно… — казва прегракнало. — Не е за неопитни младежи.
— Често не е по силите и на корави дрейлингски моряци — отбелязва Зигруд, а погледът му следи как втората огромна глътка влиза в гърлото ѝ. — Започвам да се досещам, че се каниш да споделиш… много лоша новина.
— Позна.
Пак млъкват.
— Бих искала да ме слушаш — започва Малагеш — не като канцлер на друга държава, а като бивш агент. И като приятел.
— Тоест ми казваш да не злоупотребявам с тази информация във вреда на тебе или на вашата страна.
— Общо взето. Е, ще можеш ли?
Зигруд свива рамене.
— Открай време умея да не смесвам нещата ненужно. И за да съм откровен докрай… Не си падам много по поста на канцлер.
И тя разказва. Споделя всичко от началото до края, разказва му за Чоудри, за убийствата, за обезобразяването на труповете, за сблъсъка с Божественото — за явилата се фигура, толкова приличаща на Воортя, за видението от воортяштанското отвъдно, както вече подозира. Отдъхва си, защото той не я зяпа като смахната. Само седи и единственото му здраво око мига бавно, сякаш е чул разочароващо скучни клюки.
— Тъй значи… — казва Зигруд, когато тя млъква.
— Да, тъй.
— Значи ти… Смяташ, че воортяштанският задгробен живот, онзи Град на остриетата… още съществува. Все някак.
— Да. Ти… вярваш ли ми?
Той дръпва от лулата, после от устата му изскача огромен облак дим.
— Да. Защо да не ти вярвам?
Толкова ѝ олеква, че решава да не разнищва пред него неизброимите причини защо един нормален човек не би ѝ повярвал.
— Видях го, Зигруд. Видях го. Трудно ми е да опиша какво видях, но… беше истинско и знам, че е истинско. Всички са там — всички воортяштани, които са живели, сражавали са се и са загинали… Това е… шибана армия, Зигруд! Не мога да си представя как ги има все още, но те са си там.
— И сега според тебе те… как да го кажа… проникват насам ли?
— Имам такова подозрение. Както аз бях… де да знам, придърпана при тях, те също може би са придърпвани тук.
— Значи тези пазители са извършили убийствата.
— Да. Цяло семейство избито толкова прецизно, после насечено със съвършени разрези… Това не е по силите на обикновен човек. Но нали се говори, че един удар с меч на пазител стигал да сцепи на две дънера на стар дъб все едно минава през буца масло.
— Но как пазителите се пренасят тук?
— Заради онази чудата жена при колибата на въглищаря — отговаря Малагеш. — За друго не се сещам. Тя сигурно е открила начин да отвори… ами нещо като врата, за да ги пусне. И си мисля, че пак тя е накълцала онзи труп, за да ме отклони по погрешна следа.
— И макар че не говориш за това — казва Зигруд съвсем бавно, — ти май вярваш, че тази жена е Сумитра Чоудри.
Малагеш мълчи. Вятърът блъска стъклата на прозорците.
— Да — казва тя накрая. — Поне така изглежда. Онези рисунки в стаята ѝ, които наглед са толкова смахнати, показаните на стените убийства… Няма съмнение, че тъкмо тя е знаела най-много за Божественото в цял Воортяштан. И кой друг освен самата Чоудри би искал да си мисля, че тя е мъртва?
— Смяташ, че е полудяла? И затова прави всичко?
— Не знам защо го прави. Но това е най-очевидният отговор.
— Какво може да си е наумила? Защо е убила онези хора?
— Не знам каква е крайната ѝ цел. Но тя като че ли проверява този процес, изучава го, усъвършенства се. Подобрила е уменията си в обреда, какъвто ще да е той. Някак е свързан с тинадескита, щом го намерихме на мястото на първото убийство.
— Веществото от рудника — казва Зигруд, — който според тебе е бил срутен от Божество.
— Да, от Воортя. Или поне от някаква нейна разновидност или въплъщение и аз още не мога да проумея нищичко в тази шибана случка. Не знам и защо пазителите не продължават да се мотаят наоколо, защо не могат да се задържат, но… Може би затова Чоудри продължава да се опитва. Иска да ги придърпа тук и да ги задържи. Проклета да съм, ако разбирам защо.
Зигруд се обляга полека на стола и си реже разсеяно парче сирене.
— Какво е професионалното ти мнение? — подканя го Малагеш.
— Професионалното ми мнение е, че Воортя е мъртва. Това е известно. И неоспоримо. Шара каза, че Воортя е нагледният пример какво се случва, когато едно Божество умре. Никое от чудесата на Воортя не може да бъде извършено.