— Аз обаче се натресох в едно от тях снощи.
Той се почесва по веждата.
— И аз не мога да отгатна как е възможно това. Но… Имам една плашеща идея.
— Каква?
— Воортя е била Божеството на смъртта, нали?
— Ами да. И какво?
— Дали е възможно такова Божество, помогнало на своите хора да победят смъртта, да направи същото и за себе си?
— Какво намекваш? Че съм видяла призрака на Воортя при скалите ли?
— Толкова ли е налудничаво? Ако си видяла всички онези души в Града на остриетата, ако те още съществуват, защо не и Воортя? Нищо чудно същите механизми, които позволяват цяла армия мъртви воини да се съхрани, да допускат същото и за един бог. Ако онова нещо наистина е задгробният живот на тези земи, значи Градът на остриетата побира… колко — милиони души? Или десетки милиони? Всички мъртви бойци от незнайно колко векове… Многократно повече от всяка редовна армия днес. Да ги съхраниш там е сериозно постижение.
Малагеш се смръзва. Нещо в камината припуква.
Тя се надига на стола, усеща как кръвта се оттича от лицето ѝ. Обръща се бавно да погледне Зигруд.
— Какво има? — пита той неспокойно.
— Армия… Ти каза „армия“. И аз казах тази дума преди малко.
— Да?
— И какво правят армиите?
— Ами те… ъ-ъ…
Малагеш се изправя.
— Заради това е всичко. Не може да е друго! Същото, което ми каза и Зигне за задгробния живот на воортяштаните!
Той се намръщва.
— И какво знае Зигне за задгробния живот на воортяштаните?
— Да речем… всичко? Знаеш, че е израснала тук, нали? — Зигруд изглежда толкова разстроен, че май не я чува. Тя не обръща внимание на изражението му и продължава: — Зигне каза, че когато воортяштанските воини умирали, техните души се пренасяли отвъд океана на бял остров — в Града на остриетата. Според нея воортяштаните вярвали, че някой ден всички онези души ще отплават обратно от Града на остриетата… и ще се впуснат във война срещу цялото сътворение в Нощта на Морето от мечове.
— И?…
— Не схващаш ли? Това се опитва да направи тя! Сумитра — проклетата Чоудри се опитва да предизвика шибания воортяштански край на света!
— Трябва да кажем незабавно на Шара — решава Малагеш. — Да ѝ кажем, че нейната агентка не само е изчезнала безследно, а и вече е шибана луда и иска да започне проклета война! Божествена война — последната!
Зигруд върти глава.
— Тюрин, твърде много неща не знаем. Помисли — ако съобщим на министър-председателя, ако кажем на Шара и нейните хора да започнат разследване… Тя трябва да убеди властите. Но няма доказателства, а само… догадки. Предположения. Трябва да научиш повече, и то нещо конкретно.
— Какво по-конкретно — та нали видях проклетия Град на остриетата? — дразни се Малагеш.
— Аз обаче не видях града, когато бях на площадката със статуите. И дъщеря ми не го видя. А и не можеш да започнеш военни действия само заради видения. Особено откакто властта не е изцяло в ръцете на Шара. През последната година ѝ отнеха много пълномощия.
— И сега какво?! Какъв е шибаният ни следващ ход? Да чакаме друго убийство ли?
— Не казах това — възразява Зигруд. — И може би ще успея да ти помогна… Дай да разгледам скиците, за които говореше.
Тя му дава бележника и той започва да разгръща страница след страница, взира се във всяко налудничаво изображение.
— Какво ще кажеш? — пита Малагеш.
— Според мен — казва той тихо — не беше благоразумно моите сънародници да дойдат тук и да извадят много неща, които е трябвало да оставят на спокойствие.
— Само внимавай дъщеря ти да не чуе това.
Лицето му помръква и тя веднага разбира, че е било по-добре да му спести тези думи. Мълчи си, вместо да се оплеска още повече с извинения.
Огънят пука и пращи. Цепеница се смъква в облаче от искри. Той свива пръстите на лявата си ръка, бялата ръкавица се нагъва и опъва.
— Знаеш ли, още боли — споделя кротко. — За ръката говоря. Мислех, че ще престане след Баликов… след Колкан. Но болките започнаха отново.
— Съжалявам.
— Може би миналото няма как да бъде забравено. Кажи ми… Не си имала свои деца, нали?
— Свои — не. — Малагеш сумти и добавя: — Но съм имала хиляди осиновени.
Зигруд я гледа с недоумение, след малко се досеща за какво говори.
— А-а… Твоите войници. Ясно. — Пак се обръща към огнището и клати глава. — Не знам как да говоря с младите. — Обмисля думите си и казва: — Или по-точно с младите като нея. — Мълчи още миг-два. — Или може би не знам как да говоря само с нея.