Малагеш не казва нищо.
— Тя не ме харесва — продължава Зигруд. — И не ѝ харесва, че се върнах в нейния живот.
— Не те познава. И ти не я познаваш. Но ще я опознаеш, ако искаш.
— А тя защо би поискала да ме опознае? Как да разкажа на дъщеря си какво съм видял, какво съм направил? Как да ѝ обясня, че понякога в затвора… от бяс кръвта изскачаше от тялото ми, шуртеше през носа ми и аз полудявах от ярост, удрях всеки наоколо, себе си — също. Понякога хора. Понякога случайно озовали се наблизо хора. Удушавах ги до смърт ей така…
Гласът му пресеква.
— Сега си друг човек — напомня Малагеш.
— И тя е друга. Въобразявах си, че я познавам. Бил съм глупак.
— Защо?
— Ами… — Той търси думи. — В младостта ми, когато тя беше малко момиченце, преди много години, аз… аз я гонех в гората край нашата къща. Играехме си. Тя се криеше, аз се преструвах, че я търся. После тя ме гонеше, наужким. И след време в затвора… когато мислех, че ще полудея… вкопчвах се в този спомен за малкото русо момиченце, което тичаше със смях през гората. За мъничкото съвършено същество, което се стрелкаше между огромните дървета. Когато светът те мачка, улавяш някое и друго огънче, за да сгряваш сърцето си. Това беше моето огънче. Може би най-светлото, най-топлото. И когато Шара ми подсказа след случилото се в Баликов да се върна, да намеря семейството си, да възродя страната си… аз май просто очаквах, че и Зигне е запазила същия спомен. Ще ме види и ще си спомни как се смеехме в гората. Но тя не помни. И може би е било глупост да се надявам. — Зигруд млъква задълго. — Тюрин, какви ли не рани съм търпял в този живот. Но такава болка никой не ми бе причинявал. Какво да правя? Как да се държа с тази странна млада жена, която нехае за мен?
— Говори с нея. Друго не се сещам. Започни с това. И я слушай. Не очаквай да казва онова, което ти се иска да чуеш. Вслушвай се в думите ѝ. Нейният живот е бил съвсем отделен от твоя.
— И това опитвах. А когато се старая да ѝ обясня какво преживявам, думите сякаш изчезват от главата ми. — Зигруд клати глава. — Дали не беше по-добре да умра, след като възстанових страната си. Да си отида в мига на славата, както казват. Или да избягам някъде в пущинака.
— Не очаквах от тебе да се съжаляваш така.
— И аз не очаквах, че отново ще бъда баща, но се случи.
Той се вторачва в нейните бележки и Малагеш изведнъж долавя колко непоносимо самотен е, принуден да изпълнява толкова роли — на принц, съпруг, баща, — за които се чувства безнадеждно негоден.
Погледът му се спира на нещо: звезда със седем лъча, която Малагеш е прерисувала. Изправя се рязко на стола и сочи рисунката.
— Чакай. Тази… Тази звезда. Точно ли си я копирала?
— Ъ-ъ… да речем.
— Сигурна ли си?
— Така мисля.
— И си я видяла в стаята на Чоудри?
— Да. Защо?
Той се почесва по брадата.
— Това е… шпионски сигнал. Тя ни показва кой код ще използва, на какъв таен език ще говори с нас. Звездата означава, че ще използва старите шифри от Баликов.
— Какво? Аз бях натикана в Баликов двайсет години, а не съм чувала за никакви стари шифри.
— Когато министерството започнало първите си шпионски операции, голяма част от работата била съсредоточена в Баликов. А тогава нямали технологии — нито телеграф, нито телефони, нищичко. Налагало се да прибягват до много по-първобитни средства — тебеширени черти, игли в стени, резки в дърво или пръски боя. Използвали ги предимно да насочват агенти към скривалища с оставени за тях неща, особено ако подозирали, че ги следят.
— Тоест ако човек не знаел дали ще оцелее, но въпреки това искал да остави съобщение?
— Да, и за да оставят сведения.
— Но можем ли да ѝ се доверим? Ако всичко досега насочва подозренията към Чоудри, трябва ли всъщност да разчитаме на онова, което се е опитала да сподели с нас?
— Ти каза, че е полудяла. Но може и да го е направила преди това. Може би тогава още е била ценен агент.
— Но аз не знам какво да търся. Защото не знам нищичко за старите шифри от Баликов.
— Аз пък не мога да дойда с тебе. Доста трудно ще е да обясня защо не съм тук, а там. Макар че предпочитам да правя това, а не каквото правя тук.
— Предпочиташ да ровичкаш в направеното от една луда, вместо да работиш заедно с дъщеря си?
— Като го извъртиш така, не изглежда, че се държа разумно. — Зигруд въздиша. — Жалко, че се налага да върша това. Никога не ме е бивало да насочвам работата, да ръководя операции. Винаги съм онзи, който гази в калта, а не другият, който чака вкъщи. Тази роля се падаше на Шара.