Надар я оставя да се занимава сама с огледа. Малагеш разтрива упорито ръката си; толкова е ядосана, че ѝ е трудно да се съсредоточи. „Е, поне знам как е настроена Надар. Значи остава само Лалит.“
Налага си спокойствие и започва да се взира в стените на стаята, погледът ѝ проследява криволичещите черни линии и петната.
„Търси толкова прости неща, че наглед нямат никакво значение сами по себе си“ — заръчал ѝ е Зигруд.
„Какво, по дяволите — е попитала тя, — означава това?“
„Няма да е някаква чудновата рисунка или издълбан в стената образ, в който сякаш има скрит смисъл. С други думи — никакви гатанки или шифри. Ще е съвсем обикновено нещо, което изглежда неуместно. Тебеширена черта или мастилена линия, които привидно са сгрешени. Нещо забодено в стената — кламер или карфица, може би изкъртено парченце от мазилката, все едно някой е местил мебели. Или уж случаен разрез в килима.“
Тя гледа рисунките и се старае да не я смущават. Хиляди мечове, забити в земята. Стрела, пронизваща вълна. Вторачва се в портрет, за който вече знае, че е студеният царствен лик на Воортя — Чоудри е нарисувала Богинята с учудващо майсторство.
„Дали не е покрила това нещо, каквото ще да е то, с други рисунки? — умува Малагеш. — Може би нейния знак вече го няма.“
Поглежда към прозореца, висок и тесен като остъклен процеп. През него в стаята трябва да проникват само светлина и въздух. Нищо друго.
Но в ъгъла на рамката, почти недостъпна за погледа ѝ, има бяла точица.
Малагеш отива там. Кабарче, забито дълбоко в стената.
Опипва и почуква рамката за слаби места или кухини. Не открива нищо. Хваща дръжката, отваря прозореца и примижава от силния студен повей. Шари с ръка по външната стена около прозореца.
Има нещо отвън. Увиснала връв. Хваща я и тегли. Оказва се, че е дълга почти четири стъпки.
„Разбира се — казва си Малагеш. — Ако се опасяваш от претърсване на стаята, сложи каквото искаш да скриеш извън нея…“
Но връвта я разочарова: в края няма нищо освен малка закопчалка като от женска огърлица. Нещо явно е било закачено там, но вече липсва — или е било взето, или е паднало.
Но на връвчицата малко над закопчалката има още едно бяло кабарче.
Спомня си думите на Зигруд: „Агентите на министерството са научени да оставят след себе си скривалища. Ако изчезнат или бъдат убити, искат следващият да научи какво са правили.“
Тя го е попитала: „Значи не би скрила нещо в рудника или на друго шантаво място?“
„Не и ако е спазвала правилата. Трябва да го е скрила на място, което ще бъде достъпно и за тебе. И да ти е показала какво да търсиш.“
Малагеш оглежда бялото кабарче на светлината и май вече се досеща за съобщението: „Преместих го. За да го намериш, търси това.“
— Значи да претърся Форт Тинадеши — мърмори тя. — За едно бяло кабарче… Шибана работа…
Малагеш броди в недрата на Форт Тинадеши. Все не успява да потисне чувството, че се е върнала във времето. Стените са иззидани яки и дебели — подход в архитектурата, който е изоставен отдавна, защото принуждава да се проектират ту прекалено малки, ту прекалено просторни помещения. Никога не знае предварително какво ще открие зад поредната врата — зейнала като пещера прашна стая или тясно коридорче, претъпкано с кабинети като в издялана от камък пчелна пита. По коридорите витаят сенки, защото в голяма част от Форт Тинадеши липсват газови или електрически лампи и там по неволя прибягват до свещи или дори истински факли. Навсякъде около нея се чуват тропот, трясъци, смях и викове, отекват из уродливите помещения, с които е осеяна тази огромна ронеща се останка от миналото.
„Не се различава кой знае колко от онези развалини в пущинаците“ — отбелязва Малагеш. Изведнъж вече ѝ се струва, че не би трябвало само Чоудри да е полудяла тук.
Но още по-тревожни от тази атмосфера в крепостта за нея са количествата оръжия и боеприпаси, които вижда. Войниците тук се подготвят за нещо. Не ѝ се иска да допуска в мислите си думата „бойна готовност“ и всичко свързано с нея, но няма как да я прогони.
„Какво е намислил Бисвал за Воортяштан?“
Може би най-омразно за нея е впечатлението, че е откъсната от всичко. Всъщност нито е назначена тук, нито е част от командването. Вярно, никой не ѝ досажда и дори не я поглежда втори път, докато тя върви по криволичещите коридори, но на всяка крачка се чувства като лъжкиня или крадла — прокрадва се в сенките и наблюдава безмълвно тези момчета и момичета, а повечето от тях съвсем доскоро са били деца.
„Аз съм една от вас — копнее да им каже. — И аз съм войник. Всичко, което ми се случи, не ме направи различна от вас.“ Но войниците само ѝ отдават чест, без да казват нищо.