Уж би трябвало да е развълнувана — разгадала е ходовете на Чоудри и е открила може би единственото правдиво съобщение, което агентката на министерството е искала да изпрати. Но всичко видяно в крепостта само засилва тревогата ѝ.
Защото за такава схема се иска голяма хитрост и личи, че Чоудри е направила всичко по силите си, за да намери съобщението агентът, който ще я замени. Постъпки, на които едва ли е способна една луда.
Доближава контролно-пропускателния пункт, през който може да се спусне в самия град Воортяштан, но първо се заглежда на север към рудника за тинадескит. Машините все така работят неспирно и вадят камъни от огромната яма. Погледът ѝ се плъзга по канарите и тя отбелязва разсеяно колко усамотен ѝ се струва рудникът сега, докато умува за огромните вреди, които е понесла тази област. Рухване на цели градове, разчистване на задръстени заливи, прокопаване на рудници, които после се срутват — сякаш цялото насилие, което воортяштаните са стоварвали някога върху света, е било насочено към собствените им земи.
И тогава се вторачва в една горичка на около четвърт миля северно от рудника.
Спира. Накланя глава замислено.
Незнайно защо високите ели вече ѝ изглеждат познати. Дори смайващо познати.
Заобикаля рудника и върви към горичката, като се бори с насрещния вятър. Минава доста време, докато стигне там, и с всяка крачка дърветата изглеждат все по-познати. Има нещо особено в разположението им — кръг с пролука като вход от едната страна.
Спомен избухва в главата ѝ: намазана с мед длан, очакване в мрак и студ вятърът да разнесе миризмата…
„Вече съм била тук. Нали? Но е било толкова отдавна…“
Дърветата се извисяват над нея. Изведнъж вече ги вижда заплашителни и чужди като статуите на площадката на ЮДК. Колебае се, преди да навлезе в сенките им, после се гълчи за глупостта си и тръгва сред тях.
В горичката е изненадващо тъмно и тихо, сякаш дънерите и клоните образуват плътна стена. Свирепите повеи по крайбрежието не проникват тук. Толкова е сумрачно, че малко остава да се блъсне в камъка въпреки големината му.
Камъкът е насред горичката, висок човешки бой и заоблен, а от върха до подножието има безброй тънки разрези, все едно някой го е рязал с голям трион отново и отново. Разрезите са стотици, дори хиляди, и заради тях камъкът прилича на чудат орех с още по-странна черупка. Въпреки разрезите си остава здрав: колкото и да бута и да дърпа, тя не успява да отчупи парченце.
Осъзнава, че помни този камък, помни как е дошла тук през нощта и е видяла ритуала. „Те ни водеха тук. За да ни покажат какво могат да направят с меч, как разсичат шест стъпки камък с един замах. И ударът беше толкова точен, толкова съвършен, толкова плавен, че никога не минаваше през друг разрез, никога не повреждаше прекалено камъка, за да не се разпадне.“
Върви бавно около камъка, пръстите ѝ се плъзгат по белезите от остриета, сивкавата светлина откроява неравната повърхност.
„Водеха ни тук веднъж на три години — спомня си тя. — И веднъж на три години сечаха камъните. В такива градини навсякъде по скалите. Това беше послание към нас — към всички, които искаха да напуснат родовете си: «Направиш ли това, вече не си личност. Ставаш инструмент. Ще бъдеш оръжие, съвършено и безмилостно, насочвано от Нейната ръка.» И ние с радост се отказвахме от себе си.“
Спира. Отстъпва заднешком от камъка.
Озърта се смутена и уплашена до полуда.
Подозира, че изплувалият спомен е поне отпреди век. И изобщо не е неин спомен: знае, че идва тук за пръв път в живота си.
Струва ѝ се обаче, че знае чий е споменът. Поглежда към високата ела с дебел дънер в края на горичката. „Помня как се крих в такива клони, дланта ми лепкава от мед, другата ръка стиснала ножа в очакване на елена…“
Зърнала е това място, когато е била в рудника за тинадескит — видението за момчето и елена, за изпитанието, за да докаже на пазителите какво може. Чак не ѝ се вярва, че мястото е истинско, и то толкова близо до рудника.
Отдалечава се още, защото осъзнава чуждата си почит към камъка и това я отвращава. Тази почит, това преклонение не е нейно. Принадлежат на незнайно воортяштанско момче отпреди столетия, но някак са се загнездили в нея през краткото бродене в подземните тунели, сякаш някой е прелял видението в кръвта ѝ. Пита се какво ли още може да ѝ е причинил рудникът, а и как е станало. Изведнъж разбира, че унищожението на рудника вече не я огорчава. Отстъпва крачка след крачка с чувството, че е изтърпяла непоносимо насилие.