Но долавя, че още нещо не е наред. Споменът ѝ подсказва, че тук има нещо… ново.
Бори се с това чувство, защото не забравя, че споменът за това място не е неин, но не успява да се отърси от усещането, че тук е имало промяна, която не би трябвало да се случи.
Не я налучква веднага, но накрая отсъжда, че по-малкият черен камък двайсетина крачки вляво от големия е добавен наскоро. А не би трябвало да е тук, защото са размахвали мечове около камъка в средата. „Не съм била аз — подсеща се тя, — а онзи, чийто спомен е това.“ Обикаляли са го от всички страни и никога не биха сложили толкова голям къс скала наблизо. Иначе биха се изложили сами на опасност.
Отива при черния камък. Да, може и да се е търкулнал случайно насам. Но изглежда странно закръглен и плосък, сякаш е издялан. Може би някой го е оставил тук… но защо?
Щом го доближава, звукът на стъпките ѝ се променя в глух тропот, все едно е прекрачила върху дървена площадка. Не може да е така, нали стои на тъмнозелена трева?
Повдига камъка и вижда озадачена отдолу въжена примка да се подава от гъсто обраслата мека пръст. Зяпа примката миг-два, после отмества камъка и дърпа въжето.
Чак на третия път цял квадрат от чимове се надига от земята. Под него зейва широка дупка със страни по три стъпки.
Тя се взира объркана в чимовете с форма на квадрат. Обръща ги докрай и вижда под тях дървен капак, за който чимовете са вързани майсторски. Примката в средата служи за дръжка.
— Какво е това, всички адове да се продънят дано?
Поглежда в отвора и се пита дали това не е някаква воортяштанска гробница, но се убеждава веднага, че не е дупка, а тунел, който става все по-полегат на юг. Много усилия са вложени в прокопаването му: тя различава греди, които крепят тоновете пръст над тунела.
Поглежда на юг, където машините продължават да копаят в срутения рудник.
— Гадост… Рудникът!
Докато тича към най-близкия стражеви пост, се радва, че не е престанала да бяга през месеците в Джаврат. Вика един от часовите.
— Веднага прати съобщение на генерал Бисвал във Форт Тинадеши — нарежда задъхано. — Имало е проникване в рудника. Да донесат фенер!
Надар и Панди осветяват тунела с фенер и се навеждат, за да погледнат навътре.
— Сигурно ли е, че продължава до рудника? — пита Бисвал, който наднича над раменете им.
— Не знам, адовете са ми свидетел — отвръща Малагеш. — Когато се натъкна на необичайна дупка в гората, първата ми работа не е да скоча тутакси в нея.
Панди се отмества назад, въздиша и казва:
— Моля ви, ако може да освободите малко място…
Изправя се, намества фенера под мишницата си, скача ловко и се плъзга в тунела с краката напред.
Малагеш, Бисвал и Надар наблюдават как осветеното петно се смалява, накрая стига до завой и изчезва.
— Панди, стига ли до рудника? — провиква се Бисвал над отвора.
Гласът на Панди стига ехтящо до тях:
— Не е… необходимо да викате толкова, господин генерал. Тунелът доста добре усилва звуците.
— А… — Бисвал се прокашля. — Извинявай.
— Но… Да, господин генерал. Доколкото виждам, продължава до срутване. Значи може би е стигал до рудника, господин генерал.
— Ама че проклетия! — мърмори Надар. — Проклето да е всичко! Още един пробив в сигурността! Още един!
— Бих предположил, че това обяснява как са успели да взривят рудника — казва Бисвал.
— Това трябва да е, господин генерал — съгласява се Надар. — Единственото възможно обяснение. Сигурно не сме забелязали другия край в рудника, защото е бил замаскиран умело като този проклет капак.
Рита капака с такава сила, че го запраща далеч встрани на поляната.
— Да-а… — проточва Бисвал. — Тюрин, ти как откри входа?
— Съвсем случайно. Пътят до града е дълъг и… няма тоалетни.
Надява се обяснението да е правдоподобно: няма никакво желание да сподели с тях как се е сдобила чудодейно с този спомен в рудника.
— Аха — мърмори Бисвал. — Разбрах.
— И случайно намерихте капака? — подхвърля Надар.
— Спънах се в него, ако трябва да съм откровена. Когато дойдох тук, се загледах в това. — Малагеш сочи нарязания от остриета голям камък. — Каквото и да представлява, в ада да се продъни дано.
— Поредната проклета реликва — процежда Надар.
Двете с Малагеш се навеждат да издърпат Панди от тунела. Той се изправя, изтупва дрехите си — безполезен жест, защото целият е изцапан с пръст — и кима.
— Благодаря, госпожо капитан… и госпожо генерал.
— Според вас колко време им е отнело прокопаването на това нещо? — пита Малагеш и прикляка да надникне в тунела. — Половин година? Или повече? Защото не е някаква плитка дупчица в земята.