Помнете
Помнете ме, помнете това
Помнете, че се опитах
Двамата умуват мълчаливо. Изведнъж стаята изглежда смалена и притъмняла, огънят в камината е спаднал до жарава, от която почти няма светлина.
— Ъ-ъ… — обажда се Малагеш. — Добре. Значи… Дай да се напънем, за да извлечем от това нещо, за което да се хванем.
— Късмет — пожелава ѝ Зигруд и става.
Отива при камината и изтръсква лулата си върху жаравата. Малагеш изпружва показалец.
— Така. Ами… Първо — тунелът към рудника за тинадескит не е прокопан от Чоудри. Други са го направили и тя ги е издебнала, но те са се измъкнали. Ето как се е появила раната на главата ѝ, за която чувах, и ето как тя се е промъкнала в рудника, за да изпълни обреда на Прозореца към Белите брегове. За съжаление е по-вероятно, че които и да са прокопали тунела, са се отказали да го използват още в мига, когато са били разкрити. Затова не се надявам и аз да ги издебна като Чоудри.
— А ако са оставили в рудника нещо и поискат да си го вземат?
— Само че то ще е сплескано като половин дрекел под всички онези тонове скали.
— О, да… Права си.
— Второ. — Малагеш изпружва още един пръст. — Сега пък изглежда, че Чоудри не е виновна за всичко това. За малко не е спипала извършителите и може би така е научила за убийствата… макар че изобщо не ги споменава в съобщението.
— Ако е правдива в съобщението — да. Така е.
— Е, да приемем засега, че е била искрена. Защото съобщението ни подсказва и че тя е напуснала Воортяштан, за да отиде… някъде. Да се срещне с някого, с някакъв старец, може би знаещ за ритуали и обреди, за които дори местните хора не са чували никога… и вероятно дори Шара не е научила за тях.
— Но дали изобщо е възможно такова дълголетие? — съмнява се Зигруд. — Примигването се е случило преди почти деветдесет години.
— По-точно преди осемдесет и шест. Примигването и Чумата са затривали хората на цели тълпи, но не всички. Някои може да са оцелели, да са имали деца, да са им предали тайни. Но тя го е описала странно — „идея, приела образа на мъж“. Това какво трябва да означава?
Седят и мълчат с надеждата, че другият ще бъде осенен от догадка.
— Не знаем и няма как да налучкаме — казва Зигруд накрая.
— Вярно си е. Продължаваме нататък. Трето. — Малагеш изпъва и безименния си пръст. — Както изглежда, Чоудри е преживяла видения, подобни на моите, в рудника за тинадескит — за най-изпълнените с насилие мигове от живота ѝ. Само че нейните видения са се случили в лабораториите. Споменава как е застреляла някого с пистолет — протяга ръка над бюрото и прелиства досието на Чоудри, — а е била наградена за изключителни заслуги при „инцидент“. Знаеш какво означава това.
Зигруд вдига показалец към слепоочието си и наподобява натискането на спусък.
— Правилно — казва тя. — Значи… тинадескитът някак реагира на хора, които са участвали в сражения, които са били принудени да употребят смъртоносна сила, взаимодейства с тях и ги кара да си спомнят тези случки. Панди говореше за това, самата аз го преживях, а сега знаем и за Чоудри. Но и двамата нищо не споменават за насилие от други епохи, каквито видения имах аз.
— Може би защото ти си убила несравнимо повече хора от тях — казва Зигруд.
— Мо… — Тя се вторачва в него. — Защо каза това?
— Аз бях агент на министерството. И работата ми се състоеше тъкмо в научаването на много неща. Говорил съм с какви ли не военни.
Малагеш го гледа как почиства чашката на лулата и прекъсва за малко, за да изчовърка нещо, заклещило се между зъбите му.
— И… какво си чул? — пита тя.
Той зяпа за малко парченцето храна на палеца си, после го запраща в огнището и то изсъсква. Взира се в нея студено и невъзмутимо.
— Не чух нищо, от което самият аз бих се изчервил.
Гледат се още малко — Малагеш смутено и недоверчиво, Зигруд безизразно и равнодушно.
— Ти си необикновен човек, Зигруд же Харквалдсон.
— И аз мисля същото за тебе — отвръща той нехайно.
— Ясно… — Тя се прокашля. — Така… Да се върнем към същественото… След тези преживявания Чоудри е била пълна с подозрения също като мен. Затова си задавам въпроса — какво, адовете го взели, има в тинадескита, че може да прави това? И защо не проявява свойства на Божественото? — Малагеш си спомня думите на Рада: „Всяка смърт отеква неспирно. И понякога сякаш заглушава всички звуци на живота.“ — Никое от останалите чудеса на Воортя не върши работа, нали?
— Нито едно. Използват именно чудесата на Воортя като пример, че проявите на Божественото са загубили силата си. Помня, че и Шара го каза. Воортя била… да, нагледен пример.