— Само че аз видях проклетия Град на остриетата. Както и онова въплъщение на Воортя, унищожило рудника. И сега знаем, че Чоудри също е видяла града… което ме подтиква да се питам дали не е изчезнала там.
Зигруд спира с чистенето на лулата.
— Допускаш, че Сумитра Чоудри е в задгробния свят на Воортяштан?!
— Няма ни вест, ни кост от нея — напомня Малагеш. — А и не научих да е имала истински врагове освен онзи, когото е изненадала на излизане от тунела. Тя натъртва ясно в съобщението, че е отишла някъде. Това е единственият логичен извод, колкото ще нелогичен да изглежда.
— Дори наистина да е отишла в Града на остриетата… защо да го прави?
— Защото е стигнала до същото заключение като мен — Нощта на Морето от мечове, воортяштанския свършек на света. Проумяла е, че може би наближава, че някой се опитва да го предизвика. Може би е отишла там, за да го предотврати. Но какво ли я е накарало да си мисли, че ще успее… Де да знам. — Малагеш подхвърля разшифрованото съобщение на бюрото. — Мамицата му! Не за пръв път ми се иска Шара да беше тук. Тя би се досетила какво трябва да направим.
Зигруд тъпче лулата си с твърде долнопробен тютюн, ако се съди по миризмата.
— А защо просто не я попиташ?
— Прикритието ми е, че тя няма нищо общо с цялата история. Разни промишлени тузове ѝ дишат във врата, такива ми ти работи. И единственият начин да се свържа с нея е да изпратя телеграма през Баликов до Аханаштан и така нататък. Ще минат дни, докато стигне до нея.
— Не ти ли е казала за спешната връзка?
— Това пък какво е?
— Нейният… начин да се свържете, ако е неотложно.
— Само ми казваш едно и също с различни думи. Не. Нямам представа за каква адска измишльотина говориш.
Той захапва лулата и се смръщва, умува.
— Наистина ли искаш да говориш с нея?
— Е… Ще е много по-добре, няма спор, но…
— Чух достатъчно. — Зигруд застава пред прозореца и облизва показалец. — Сега… как започваше тази тъпотия? А-а, да.
И започва да рисува по стъклото, дебелият му пръст се плъзга с изящни точни движения.
— Какво правиш? — пита Малагеш. — Ти да не си се… Стига бе…
Пръстът му наглед се промушва през стъклото все едно то не е твърда плоскост, а повърхността на локва, някак закачена на стената.
— Действа и тук — тихо отбелязва Зигруд. — Добре. То е от чудесата на Олвос, която не е мъртва, така че трябва да върши работа.
Малагеш потръпва. Има някаква промяна във въздуха: сенките сякаш са се завъртели или пък огънят е по-буен, но светлината от него е по-мъждива или е придобила оттенък, с който зрението ѝ не успява да се справи.
Потъмнялото стъкло вече не е прозрачно: Малагеш различава пристанището през другите стъкла от двете му страни, но докосваният от Зигруд правоъгълник е непрогледно черен. Чува и нов звук: тихо тиктакане като от часовник, само че в стаята няма никакъв часовник.
— Ами… мисля, че успях — проточва Зигруд, но май не е съвсем убеден.
Някой казва:
— А?… Какво?…
Малагеш се озърта, за да види кой говори.
— Какво… какво направи?
Шум от преместването на нещо, но твърде странен, сякаш звуците стигат до тях отдалече по метална тръба.
— Шара? — казва Зигруд. — Чуваш ли ме?
Чува се щракане и черният правоъгълник се променя — изведнъж го залива златиста светлина, явно от малката електрическа лампа на нощно шкафче от другата страна на стъклото.
Малагеш знае, че това е невъзможно: от другата страна са пристанището и Северното море. Но стъклото прилича на отвор, през който се вижда…
Спалня. Спалня на жена. Спалня на видна особа, както личи от леглото с балдахин, изящната дърворезба на бюрото, огромния висок часовник и безброй портрети на сурови важни дейци с какви ли не ленти, панделки и медали.
Спомня си, че е виждала това място. „Резиденцията на министър-председателя…“
Лице наднича през завесите на балдахина. Познато лице, но с много повече бръчки и побелели коси, откакто Малагеш го е зървала за последен път. И е застинало в неописуема, бясна ярост.
— Какво… — заеква Шара Комейд. — Що за адска наглост е това, Зигруд?!
— А сега де… — сумти Малагеш.
— Тюрин? — сепва се Шара.
Гласът ѝ е далечен и треперлив, сякаш не излиза от нейната уста, а някак го извличат от стаята, опаковат го и после го пренасят в другата стая насред централата на ЮДК, за да го разопаковат до ухото на Малагеш. Освен това звучи много по-стар и похабен, отколкото го помни тя, като че ли Шара е говорила неспирно след последната им среща.
— Тюрин, ти полудя ли?! Тъкмо такъв риск изобщо не можем да си позволим сега!