Шара е вдигнала свещника високо пред себе си да огледа каменната каса.
— Предпочиташ да си тръгнем, без да сме разбрали дали някой е използвал вратата, за да стигне до Склада?
Малагеш дръпва толкова силно от пуретата си, че се чува звук.
— Може да са отишли там, да са пипнали нещо, дето не е трябвало да го пипат, и да са умрели.
— Ако е така, лично аз държа да разполагам с труп. — Шара оглежда напрегнато релефните изображения, търси думи, буква, ръчка, бутон… „Макар че те едва ли са имали нужда от механизъм — напомня си. — Механиката на вълшебното е била далеч по-абстрактна по своето естество…“
Зигруд е легнал на пода и зяпа нагоре, все едно се намира на слънчев склон, а над него има синьо небе.
— Може би — казва той — трябва да направиш нещо на другата врата.
— Дано да си прав — казва Шара. Цитира няколко стиха от Юкоштава, но вратата си остава безучастна. — Ако е така, този вход би бил на практика безполезен. Стига охраната на Склада да е добра.
— Добра е — сопва се Малагеш.
Шара пробва с възхвала на няколко ключови юкоштански светци. Вратата не се трогва. „Сигурно така се чувства развратник, който сваля момиче на купон“ — мисли си тя.
— Боя се — казва след малко, — че подходът ми е неправилен.
Малагеш преглъща широка прозявка.
— И какво те навежда на тази мисъл?
Шара зарейва поглед към една далечна пиктограма в атриума на Юков, изобразяваща оргия с изумителен брой участници.
— Юков не е бил почитател нито на думите, нито на показната лоялност. Винаги е предпочитал действието, дивата импровизация. — Начело на оргията стои фигура със заострена шапка и държи стомна с вино и нож. — Жертвоприношение чрез кръв, пот, сълзи, емоции…
Сеща се за един прочут пасаж от Юкоштава: „Онези, които не са склонни да се разделят с кръвта и страха си; които се мръщят на виното и лудориите; които се боят на прага на всяка нова възможност… защо да допускам такива в сянката си?“
„Вино — мисли си Шара, — и плътското.“
— Зигруд — казва тя. — Дай ми манерката си.
Зигруд надига глава и се мръщи.
— Знам, че си носиш. Не те укорявам. Просто ми я дай. И нож също.
Малагеш изтръсква пуретата си и от върха се разхвърчат искри.
— Не ми харесва накъде отива тази история — казва тя.
Зигруд се изправя тромаво, бърка под палтото си — чува се металически звън, чийто източник несъмнено са инструменти с неприятно предназначение — и вади шише от тъмнокафяво стъкло.
— Какво има вътре? — пита Шара.
— Уж било сливово вино — казва той. — Но ако се съди по концентрацията на па̀рите… подозирам, че продавачът не е бил докрай откровен.
— А ти… опитвал ли си го?
— Да. И не ослепях. Така че… — Подава ѝ малък нож.
„Това или ще свърши работа — мисли си Шара, — или ще ме постави в много неудобно положение.“ Зигруд отваря бутилката и от алкохолните па̀ри стомахът на Шара се надига. Тя преглъща решително и издърпва със зъби ръкавицата на лявата си ръка. После събира смелост и рязва дланта си.
Малагеш е ужасена.
— Какво правиш?!
Шара лепва устни до малката рана и засмуква кръвта. Кървенето е силно, устата ѝ се пълни, стомахът ѝ се обръща. Следващата стъпка е да отпие от алкохола и тя го прави.
Алкохол, оказва се, какъвто категорично не е опитвала преди. Съдържанието на стомаха ѝ се надига, изкачва се по хранопровода и стига до гърлото ѝ, но тя потиска решително напъна за повръщане. Обръща се трескаво към касата и изплюва сместа от кръв и алкохол, като се дави през цялото време.
Очите ѝ са така насълзени от усилието, че не вижда дали експериментът ѝ е дал резултат. Тиква бутилката и ножа в ръцете на Зигруд и се свлича на четири крака. Дави се в сухи напъни за повръщане, сухи, защото вече е изхвърлила съдържанието на стомаха си, когато е повърнала при вида на мховоста.
Чува как Малагеш мърмори нещо неразбираемо.
Чува и тихото изстъргване, с което черният нож на Зигруд напуска канията си.
— Какво? — грачи Шара и бърше сълзите си. — Какво става? Получи ли се?
Вдига поглед и открива, че ѝ е трудно да прецени.
Вътрешността на касата е напълно, непрогледно черна, сякаш някой е пъхнал вътре плоскост от черен графит. Един от войниците на Малагеш — млада жена — пристъпва зад касата и изчезва от погледа им. После подава глава иззад касата и пита:
— Нищо ли?
— Нищо — отвръща Малагеш. — Това ли… това ли трябваше да стане?
— Поне стана нещо — казва Шара. Взема свещника и се приближава към касата.
— Внимавай! — казва Малагеш. — Нещо може да… знам ли, да излезе.
От по-близо става ясно, че чернотата в касата не е чак толкова плътна, колкото изглежда — сянката се отдръпва бавно и Шара различава намек за високи четвъртити метални рамки от двете страни на входа; подът отвъд прага е настлан с нещо като старо дюшеме.