— Каджът е наредил да построят този склад като един вид временно решение, нали така? — прошепва тя, загледана в дългата пътечка пред себе си. — А ние десетилетия наред сме си затваряли очите за този факт с безумната надежда, че проблемът ще се реши от само себе си.
Всяко място на рафтовете е маркирано с номерирана метална табелка. Друго описание на съдържанието няма, а ако се съди по списъка, предметите са подредени на случаен принцип.
Една от лавиците е заета почти изцяло от гигантска разглобена статуя. Лицето няма черти, ако не се брои фракталният рисунък, който обхваща цялата глава. „Таалхаврас — мисли си Шара, — или някое от превъплъщенията му.“
Дървена кутия с множество ключалки и стегната с вериги се гърчи енергично — от вътрешността ѝ се чува трополене, сякаш куп малки създания с остри нокти стържат по дървото. Шара я подминава възможно по-бързо.
На лавица над главата ѝ има златен меч, който грее със странна светлина. До него има дванайсет къси дебели стъклени колони без никаква украса. До тях — голяма сребърна чаша, щедро инкрустирана със скъпоценни камъни. После купища книги и свитъци.
Шара продължава напред. Минава покрай шейсет стъклени черчевета. Пиринчено стъпало. Труп, увит в одеяло и овързан със сребърна тел.
Краят на пътечката между рафтовете не се вижда. „Вълшебни предмети — мисли си тя, — създавани в продължение на над хиляда и петстотин години.“
Историкът в нея казва: „Какъв късмет, че каджът се е сетил да ги съхрани.“
Оперативният агент казва: „Трябвало е да ги унищожи до последното.“
— Посланик? — чува се гласът на Малагеш.
— Да?
— Каза ли… каза ли нещо току-що?
— Не. — Кратка пауза. — Поне така мисля.
Дълго мълчание. Шара се заглежда в колекция от сребърни палци.
— Възможно ли е тези неща да ти говорят в главата? — пита Малагеш.
— Тук всичко е възможно — казва Шара. — Не обръщай внимание.
Кофа, пълна с детски обувки.
Бастун, направен от конски косми.
Писалище, пълно догоре с древни пергаменти.
Платнена маска, която наподобява лицето на старец.
Дърворезба на мъж със седем еректирали члена с различна дължина.
Шара полага усилие да се съсредоточи, но съзнанието ѝ препуска през наученото, опитва се да свърже артефактите със стотиците континентални легенди, които е изучавала през годините. „Това ли е възелът, който задържал гръмотевична буря в себе си, и когато го развържеш, се изливал безконечен дъжд? Възможно ли е това да е лютня на ховтарик от двора на Таалхаврас, от чийто звук гоблените оживявали? Дали онова там не е червената стрела, направена от Воортя, която пронизала търбуха на разрушителна вълна и я превърнала в топло океанско течение?“
— Не — чува се гласът на Зигруд. — Не. Не е вярно.
— Зигруд? — казва Шара. — Добре ли си?
Тихо жужене на няколко метра от нея.
— Не! — казва Зигруд. — Това е лъжа!
Шара хуква по пътечката и скоро вижда Зигруд, който стои от другата страна на един рафт и се взира в малко излъскано черно кълбо, което лежи в кадифеното гнездо на кутия.
— Зигруд?
— Не — казва той, втренчен в кълбото. — Аз се махнах от онова място. Вече… вече не съм там.
— Той добре ли е? — пита Малагеш.
— Зигруд, чуй ме — казва Шара.
— Те умряха, защото… — Зигруд млъква, търси обяснение, — защото се опитаха да ме наранят.
— Зигруд…
— Не. Не! Не, няма!
Лъскавото черно кълбо се завърта леко наляво в кадифеното си гнездо; прилича на куче, което кривва глава, мисли си Шара, все едно казва: „Защо не?“.
— Защото аз — ожесточено казва Зигруд — не съм крал!
— Зигруд! — повишава глас Шара.
Той примигва стреснато. Черното кълбо потъва леко в кадифето си, разочаровано сякаш, че са му прекъснали играта.
Зигруд се обръща бавно да я погледне.
— Какво?… Какво става?
— Ти си тук — казва Шара. — Тук, в Склада, с мен.
Той объркано разтрива слепоочията си.
— Нещата тук са… нещата тук са много стари — обяснява Шара. — И според мен са отегчени. Сякаш… се хранят едно с друго. Като риби в пресъхващ вир.
— Не личи нещо да липсва — ръмжи той. — Рафтовете са пълни. Прекалено пълни, ако питаш мен.
— И при мен е така — обажда се Малагеш от съседната пътечка. — Не държиш да се катерим със стълбата, нали?
— Личи ли стълбата да е била местена? — пита Шара. — Огледай праха по пода.
Пауза, после:
— Не.
— Значи търсим нещо на долните лавици.
Шара свежда поглед към ниските лавици от двете страни на своята пътечка и продължава да търси.
Четири газени лампи от пиринч. Лакирана дъска без орнаменти. Детски кукли. Чекрък, чието колело се върти самичко.