После, на последното място, точно пред нея…
Нищо.
Може би нищо. Или поне нищо, което тя да може да види.
„Нещо липсва?“
Тръгва към празното място. Съзнанието ѝ вече е привикнало към гледката на чудати неща, която периферното ѝ зрение препраща постоянно, затова тя не обръща внимание на тази информация. Докато пристъпва към празното място, я спохожда разсеяна мисъл: „Не видях ли нещо лъскаво на пода току-що?“
„Жица?“
Усеща съпротивление при единия си глезен… дръпване, после нещо се скъсва с тъничък звук.
Метално дрънчене от съседния рафт; мъничък стоманен ключ се търкулва по дъските на пода.
В същия миг Зигруд крясва:
— Залегнете!
Валмо черен дим плъзва по пътечката вдясно от нея.
После цъфва огнено цвете, последвано от взрив.
Гореща вълна я облива отдясно, отнася я. Блъсва я силно в лавиците отляво, древни съкровища литват във въздуха — кожена торба се превърта и изплюва безкраен поток от златни монети; кълбо светла панделка пада на земята и се превръща в листа.
Прах, метал и старо дърво се въртят около Шара. Тя пада на пода, драпа към някаква лавица, но не може да се изправи.
Вдясно от нея бушува пожар. Дим се къдри към тавана като черна котка, която търси топлинката на слънчево място.
Вляво от нея статуята на Таалхаврас пада от лавицата. Зигруд се появява отнякъде и коленичи до Шара.
— Добре ли си? Косата ти е поопърлена…
— Що за проклето чудо беше това? — простенва Шара.
— Никакво чудо не беше — казва той и докосва главата ѝ отстрани. — Мина. Запалителна, струва ми се.
— Какво става, мамка му? — крещи Малагеш.
Някъде в мрака се обаждат множество тънки гласчета.
Пламъчета танцуват по прахоляка, прехвърлят се на най-долната лавица, полазват увития с одеяло труп.
— Трябва да се махнем — казва Зигруд. — Това място е толкова старо и сухо, че ще изгори за минути.
Шара поглежда към алчните пламъци. Рафтът вдясно от нея вече гори почти целият.
— Имаше празно място — казва тя, — на онази лавица там. Нещо е било взето. — Опитва се да посочи, но показалецът ѝ не я слуша и се клатушка като пияница.
— Трябва да се махнем оттук — повтаря Зигруд.
Чуват се силни припуквания. Нещо писука в пламъците.
— Какво става там, мамицата му мръсна? — реве Малагеш.
Шара поглежда Зигруд и кимва.
Той я мята с лекота на рамо и вика на Малагеш:
— Изчезваме!
Хуква по пътечката, завива наляво и продължава по права линия към каменната каса.
Рубиненочервено сияние прозира през гората от високи рафтове.
„Десетилетия — мисли си Шара. — Не, столетия. Повече.
И всичко това ще изчезне.“
Връщат се в Престола на света и Зигруд оставя Шара на пода.
Тя кашля дълго, после пита със слаб глас:
— Много ли съм зле?
Той я кара да раздвижи пръстите на ръцете и краката си. Тя го прави.
— Добре си горе-долу. Едната ти вежда е здравата опърлена. Част от косата ти е изгоряла. А лицето ти е червено. Изгарянето не изглежда сериозно обаче. Извадила си късмет. — Вдига глава да погледне огнения ад, който вилнее от другата страна на каменния вход. — Който и да е заложил онзи капан, изобщо не е знаел какво прави. Когато го чух… — Той клати глава. — Само едно нещо на света издава този звук.
Малагеш се е подпряла на един от войниците си, кашля и се опитва да запали поредната пурета.
— Значи мръсните копелета са минирали Склада? За всеки случай?
Вълна нажежен въздух се излива през касата.
„Във всеки момент — мисли Шара — те са една крачка пред мен.“
— Дайте да срутим проклетия тунел — казва тя. — И да приключваме с това проклето място.
В мрака на Склада легенди и съкровища се гърчат и умират в пламъците. Хиляди книги се превръщат в накъдрена пепел. Огънят изяжда картини отвътре навън. Разтопен восък от множеството свещи по рафтовете се стича на локви и образува разкривена дъга върху дървените дъски. В по-дълбоките сенки невидими гласове проплакват скръбно.
Ала не всички предмети са обречени.
Голяма глинена стомна на една лавица се къпе в жегата. Гледжосаната ѝ повърхност е изписана нагъсто със символи — символи на сила, на удържане, на контрол.
Нажеженият въздух топи мастилото на символите, то извира, напуква се и избледнява. Восъчният печат около тапата се стича разтопен по стените на стомната.
Нещо вътре в съда започва да ръмжи, осъзнало, че затворът му отслабва.
Стомната се клати. Пада от лавицата и се пръсва на пода.
Мрак се излива от счупената стомна. Съдържанието ѝ бързо се разширява, събаря рафтовете по пътя си като плочки за домино. Доскорошният пленник продължава да расте, докато не изпълва почти цялата височина на Склада.