— Заел е позиция на моста Солда, дебне онова нещо — казва полицаят. — Но защо пита…
— Чудесно. — Шара си облича палтото. — С радост ще се присъединим към него.
Ниските зидове на моста Солда не предлагат заслон от студения вятър, затова почти всички са клекнали и надничат над парапета. На Шара ѝ се иска да се е увила в кожи от глава до пети, а ботушите ѝ да имат тройна подметка от гума. Колкото до Малагеш, тя не е спряла да псува, откакто са излезли от посолството, макар че през последните минути дори нейните псувни са започнали да зъзнат. Капитан Несрев седи, облегнал гръб на зидания парапет, и приема рапорти и пратеници от своите офицери, които са заели позиции по улиците и в къщите край реката. Единствен Зигруд стърчи над парапета и оглежда широката заледена река; коленичил е, но мразовитият вятър брули лицето му.
Шара надниква над зида. Солда прилича на пъзел, с грамадни дупки в леда, някои съвършени кръгове, други също толкова съвършени полумесеци. Две къщи на западния бряг са с напълно откъртени фасади — парчета бял варовик лежат в калта като буци сирене.
— Там… — пита Шара, — там ли е нападнало?
— Да — казва Несрев. — Станало е преди да ни уведомят. Цяло чудо е… — Капитанът млъква стреснато, но Шара му махва да продължи. — Имаме късмет, че не е атакувало моста. Да се надяваме, че мостът е прекалено голяма хапка за това нещо, каквото и да е то. Следващият мост е чак на четири мили оттук.
— Колко са жертвите? — пита Малагеш.
— Засега знаем за двайсет и седем загинали или в неизвестност — отговаря Несрев. — Грабнати от бреговете на реката, всмукани през леда или измъкнати от къщите им.
— Да му се не види — мърмори Шара. — Какво… какво знаете за това чудо?
Несрев се колебае, после бавно казва:
— Описват го… като морско чудовище с много ръце.
Кратко мълчание, докато Шара осмисля казаното; Несрев и офицерите му я наблюдават, чакат да видят реакцията ѝ.
— Нещо като дракон? — пита тя накрая.
Несрев видимо е облекчен, че посланикът приема думите му сериозно.
— Не, по-скоро като… като морско животно, но исполинско.
Шара кимва замислено. „Многоръко морско създание. Това значително стеснява възможностите…“
— Имате ли представа какво може да е това нещо? — пита Несрев.
Част от една полуразрушена сграда се откъсва от основата си и пада в реката.
— Имам няколко идеи — казва тя. — Но… Хм. Да речем, че според мен става въпрос за нарушение на СР.
За пръв път опитният капитан Несрев изглежда искрено шокиран.
— Казвате, че това нещо е Божествено?
— Най-вероятно. Не всичко Божествено е било добро и ползотворно.
— И какво ще направите? — пита един от лейтенантите на Несрев. — Ще му напишете глоба?
Зигруд изсумтява.
Шара се надига.
— Виждаш ли го?
— Виждам… — той накланя глава и примижава — нещо.
Всички надникват над парапета. На стотина метра южно от тях бледа жълтеникава светлина се плъзга под дебелия лед към източния бряг.
— Микхаил и Орност са там — казва с тревога Несрев. — Точно зад стената на брега.
Жълтата светлинка спира. После над реката долита звук от хрущене и пукане. Шара гледа с изумление как върху леда се появява широка окръжност, сякаш нещо под водата внимателно изрязва кръг.
— Виктор — обръща се Несрев към един от лейтенантите си, — иди там и кажи на онези двамата да се махат, веднага.
Офицерът хуква.
Леденият кръг бавно потъва. „Доста сръчно създание“ — мисли си Шара. Жълтата светлина се придвижва бавно към центъра на дупката. Несрев избухва в дълга серия от цветисти псувни. Нещо много малко и тънко се подава от дупката в леда и прави предпазлив кръг, сякаш души въздуха. След това множество тънки неща — пипала? — се появяват по краищата на отвора.
Жълтата светлина потъва. „Готви се — осъзнава Шара, — готви се за скок…“
А после то изскача от дупката, парчета лед литват като снаряди; движението е толкова стремително и мощно, че водни пръски стигат чак до тях, на моста, въпреки разстоянието.
Несрев и офицерите му започват да крещят; Малагеш затиска устата си с длан; Шара и Зигруд, свикнали с подобни ужасии, само гледат безмълвно.
Не е точно медуза, не е точно сепия, нито гигантска скарида, а десетметрова комбинация от трите — полупрозрачно същество с дълъг гръб с черна коруба и нещо като глава, почти изцяло скрита от грозд размятани пипала, достатъчно дълги да стигнат до брега на реката, вдигнати за удар като копията на рота пиконосци.
Две фигурки се раздвижват на брега и хукват с писъци. Едната е твърде бавна, очевидно — пипало се стрелва към нея, удря я като камшик и фигурката се завърта около себе си.