Зигруд поглежда невярващо чудовището.
— Като си помисля… — Притиска с пръст дясната си ноздра и издухва тъмна кръв през лявата. — Като си помисля, че цялото онова място е било събрано вътре в него…
— Какво беше? Наистина ли имаше ад в корема на Урав? Зигруд?
Той се смъква на колене, разтърсен от поредния пристъп на кашлица. Победоносни викове и дюдюкания набират сила над реката. Шара вдига глава и вижда, че по бреговете са се събрали не просто мъже в полицейски униформи, а и множество обикновени граждани, мъже, жени и деца, които излизат от домовете си да празнуват.
„Леле — мисли си Шара, — май половината град е видял какво стана.“
Проблясъци вляво — трима фотографи са разпънали триножниците си и въртят манивелите на камерите си за нова серия снимки.
А зад тях — човек, когото Шара не е очаквала да види.
Воханес Вотров стои в края на тълпата. Изглежда, този път е обърнал гръб на иначе зрелищния си гардероб в полза на тъмнокафяво палто и черна риза, закопчана догоре. Изглежда блед и изпит и гледа Шара с кротко презрение, както човек гледа насекомо, блъскащо се в стъклото на затворен прозорец. А после Шара забелязва, че Воханес не носи бастунчето си.
Тълпата се юрва покрай Воханес и фотографите. Зигруд и Шара се оказват в центъра на водовъртеж от поздравления, смях и триумфални жестове. Когато тя успява да погледне отново към фотографите, Воханес вече не е там.
Спасение
Не обвинявам никого, че възхвалява историята на Сейпур — историята в крайна сметка е приказка, и тази приказка често е чудесна. Но трябва да я помним цялата, в нейната пълнота, и да не се поддаваме на избирателна амнезия. Защото Великата война не е започнала с инвазията на Континента, нито със смъртта на Божеството Воортя.
Започнала е, по-скоро, с едно дете.
Не знам името ѝ. Ще ми се да го знаех — тя заслужава името ѝ да се знае, предвид какво се е случило с нея. Но от архивите знам, че е живяла с родителите си във ферма в сейпурската провинция Малидеш, знам също, че не е била от будните деца, че природата я е докоснала по начин, който да затъпи остротата на ума ѝ. Като много деца на определена възраст, и тя била привлечена от огъня, а недоразвитият ѝ ум навярно е засилил допълнително този интерес.
Един ден през 1631-ва тя открила преобърната и изоставена каруца на пътя. Каруцата била натоварена с безчет кутии с хартия. И като видяло цялата тази хартия, и като знаело, че наблизо няма възрастни да го видят, момичето се изкушило, така поне аз си представям нещата.
Стъкнало си малък огън край пътя и започнало да гори листовете един по един.
После пътниците от каруцата се върнали. Били континентали, богати таалваштани, които притежавали много оризища наблизо. И като видели момичето да гори хартията, се ядосали, защото, без да знае, то горяло преписи на Таалваштава, свещената книга на Таалхаврас, а за онези хора това било страшна простъпка.
Завели я при местния континентален магистрат и поискали правосъдие за проявената ерес. Родителите на момичето се молели за милост, изтъкнали, че детето е малоумно и не е знаело какво върши. Хората от градчето се присъединили към молбите им и настоявали наказанието да е леко.
Континенталите обаче казали на съдията, че щом един сейпурец е дръзнал да хвърли в огъня свещеното слово, следва и сам той да опита пламъците. И съдията, също континентал, се вслушал в аргумента им.
Изгорили детето живо на градския площад в Малидеш пред очите на всички. От архивите знаем, че го провесили на верига от едно дърво и напалили отдолу клада; а когато разплаканото дете се покатерило по веригата да избяга от пламъците, му отсекли ръцете и стъпалата и дали след това детето умряло от кръвозагуба, или от огъня, аз не знам.
Не мисля, че континенталите са очаквали хората да реагират така — те в крайна сметка били бедни сейпури, глупави и страхливи, свикнали с бруталните унижения. Ала екзекуцията на детето подпалила града, хората се разбунтували, нахлули в кабинета на съдията и пребили с камъни него и всичките му служители, включително и тъжителите срещу момичето.
В продължение на една седмица празнували свободата си. Ще ми се да кажа, че Колониалното въстание е започнало тогава, че Сейпур така се вдъхновил от тази проява на храброст, че каджът се възправил на мига и повел войската си към Континента. Уви, седмица по-късно с войска се върнали континенталите… и Малидеш вече не фигурира на никоя карта, останал е само обгорен участък земя покрай брега, буца спечена пръст, дълга една шеста от милята — гробът на разбунтувалите се малидеши.