— С това.
Шара се вглежда в белега.
— Но това… това не е благословията на Колкан…
— Сигурно. Но си мисля, че… че наказанието и благословията на Колкан… Може би са едно и също нещо.
Шара си спомня как Ефрем чете от Книгата на червения лотос на Олвос и коментира на глас: „Божествата, също като нас, не са разбирали докрай самите себе си и често несъзнателните им действия са по-красноречиви от съзнателните решения.“
Зигруд се взира в дланта си. Очите му блестят между подутите клепачи като мекото гръбче на бръмбар между твърдите крилца. Той примигва — пиян е, знае Шара — и казва:
— Знаеш ли как се сдобих с това?
— Отчасти — казва тя. — Знам, че е белег от Пръста на Колкан.
Той кимва. Мълчанието се проточва.
— Знаех, че го имаш — казва тя. — Знаех какво е. Но смятах, че не е редно да те питам за подробности.
— И правилно. Белезите са прозорци към горчивина… най-добре е да си останат затворени. — Разтрива дланта си и казва: — Нямам представа как са се сдобили с него в Слондхайм. Толкова рядък и мощен инструмент… Макар че приличаше на обикновено камъче, сиво камъче със… с релефно изображение на малка везна. Държаха го в кутия със специална подплата…
— Сива въ̀лна, предполагам — казва Шара. — За колкаштаните тя е натоварена с особено значение.
— Щом казваш. Бяхме деветима. Държаха ни всичките в една килия. Пиехме ръждива вода от една пропукана тръба, серяхме в ъгъла и гладувахме. Не ни даваха никаква храна. Седмици наред. Но един ден тъмничарите дойдоха с това малко камъче в кутията и с едно пиле — цяло пиле, забележи — в чиния. И казаха, че ако един от нас успее да задържи в дланта си камъчето цяла минута, ще ни дадат да ядем. Всички се втурнаха да се пишат доброволци, само аз си мълчах, защото знаех що за хора са тъмничарите. Обичаха да си играят с нас. Насъскваха ни един срещу друг, често до смърт… — Свива лявата си ръка в юмрук и розовите белези по кокалчетата му побеляват. — Затова знаех, че има нещо гнило. Първият взе камъчето и моментално започна да пищи. От ръката му потече кръв, все едно са го намушкали. Изпусна го и то падна на пода с такъв трясък, все едно не е камъче, а канара… А тъмничарите взеха да се смеят и да викат: „Вдигни го, вдигни го“, но той не можа. Все едно камъчето тежеше хиляда тона. Тъмничарите можеха да го вдигнат, но само ако го хванат през сивия плат. Не разбирахме за какво става въпрос, но умирахме от глад, затова искахме да опитаме отново с надеждата да ни дадат нещо за ядене… Ала никой от другите не успя. Някои издържаха двайсет секунди. Други цели трийсет. Кръв бликаше от ръцете им. Камъчето правеше ужасни рани. Рано или късно всички го изпускаха, макар да беше съвсем мъничко. Мъничкият Пръст на Колкан. — Отпива от виното. — А после… после дойде моят ред. Но преди да взема камъчето си помислих за… помислих си за всичко, което съм изгубил. Онова нещо в сърцето, което ни кара да се държим за живота, онзи огън, той беше угаснал в мен. Все още е угаснал, дори сега. И… и тогава си пожелах камъчето да ме смаже. Схващаш ли? Пожелах си болката. Взех го. И го удържах. — Обръща нагоре белязаната си длан, сякаш камъчето още е в шепата му. — Все още го усещам. В момента дори, усещам го. Държах го не за да се наям, а за да умра. — Ръката му се свива в юмрук. — Е, наядох се все пак. Държах Пръста на Колкан не една минута, а три. После те ми взеха камъчето, никак не бяха доволни, но все пак казаха: „Можеш да ядеш, защото спечели. Но преди това трябва да решиш дали сам да изядеш цялото пиле, или да го разделиш със съкилийниците си.“ И те всички се втренчиха в мен, не хора, а призраци, кльощави, бледи, гладуващи, прозрачни почти…
Зигруд взема марлята да бинтова отново ръката си.
— Не се замислих и за секунда — тихо продължава той. — Тъмничарите ме преместиха в друга килия, сам, аз изядох цялото пиле и после заспах. Не мина и седмица, когато започнаха да вадят трупове от старата ми килия. — Стяга превръзката около ръката си. — Божествата може и да са създали много и различни видове ад — казва той, — но те всички бледнеят пред онова, което хората сами създават за себе си.
Шара затваря вратата на стаята му и спира в коридора. Краката ѝ треперят и тя със закъснение си дава сметка, че всеки миг ще припадне. Сяда на пода в коридора и си поема дълбоко дъх.
Ръководила е много оперативни агенти през годините и е загубила немалко от тях. И постепенно е убедила сама себе си, че е съвършеният професионалист — ефективна в работата си, но без да се ангажира лично с детайлите, съхранила съвестта и здравия си разум в херметически запечатано мехурче, заровено далеч от грозната реалност.