Но да загуби Зигруд… Смятала е, че знае всичко за ужаса, но когато го е видяла да изчезва в тъмните води на Солда…
„Жив е — казва си тя. — Жив е и ще се оправи.“ Поне доколкото може да се оправи човек с толкова белези като него. Човек пребит, смлян почти, затворен в мъничка смърдяща стая.
Шара клати глава. „Как настоящето повтаря миналото“ — мисли си. Минали са само десет години, а ѝ се струват като цял един живот.
Спомня си колко малка беше вратата на каютата. Наистина много малка, повече като вратичка към таванско помещение, а зад нея — най-миниатюрната каюта на сейпурския боен кораб. Шара почука на вратата и звукът отекна по коридора в търбуха на кораба, но не получи отговор. Отвори вратата и вонята я удари като юмрук, а краката ѝ, вече омекнали от морската болест, буквално се подгънаха от миризмата. Помнеше и сейпурския лейтенант, който се покашля учтиво зад нея и я посъветва: „Моля ви, внимавайте с него, мадам“, и вероятно се чудеше защо това момиче, едва двайсет и пет годишно по онова време, си търси белята.
Тя пристъпи през прага. В каютата нямаше осветление, но въпреки това Шара различи силуета на едрия мъж, седнал с кръстосани крака в ъгъла. Приличаше на бито куче — косата му сплъстена, кожата покрита със стари и нови белези, немалко от тях инфектирани. Главата му беше наведена и тя не виждаше очите му — окото му, поправи се тя за пореден път, — но видя реакцията му на появата ѝ, силното трепване като на бито животно.
Шара затвори вратата, седна в ъгъла срещу него и зачака. Той не помръдваше.
— Напускаме дрейлингски води — каза му тя. — Не искаш ли да зърнеш родните брегове за последно?
Той не отговори.
— Още не си излизал от каютата си — продължи Шара. — Свободен си. Не искаш ли да се поразтъпчеш? Да се поразходиш след толкова години затвор?
Никакъв отговор.
— Не искаш ли поне да се изкъпеш? Имаме топла вода.
Гигантът изсумтя тихо, сякаш се е канел да каже нещо, но се е отказал в последния момент.
— Да?
Акцентът му беше толкова силен, че думите му бяха почти неразбираеми.
— Това… не е истинско.
— Кое?
Той махна с ръка.
— Всичкото.
— Напротив. Съвсем реално е, кълна се. Вратата ти е отключена. Свободен си.
Той поклати глава.
— Не. Не може да бъде. Те… Семейството ми…
Шара изчака още малко, но той не каза нищо повече.
— Живи са, както вече ти казах.
— Аз ги погребах. Държах костите им в ръцете си.
— Не знам чии кости си погребал, но не са били на семейството ти.
— Лъжеш.
— Не лъжа. Един твой слуга е извел от страната жена ти Хилд и двете ти дъщери преди клането. Прекосили са границата с Воортяштан само два дни преди това. През последните шест години живеят там, представят се за роднини на слугата ти. Работили са като фермери, не твърде добри, предполагам, предвид произхода на жена ти, която едва ли е хващала лопата преди това, но все пак са се справили колкото да преживяват.
Дълго мълчание. После:
— Какво… какво доказателство имаш, че ми казваш истината?
— Семейството ти не беше в пълна безопасност, когато ги открих. Търсеха ги — и още ги търсят. Твърде много хора имат интерес да издирят оцелелите членове на твоето семейство. Преместихме ги от Воортяштан, защото прецених, че там вече не са в безопасност. Оказа се по-трудно, отколкото очаквах… жена ти е, как да се изразя, има силна воля.
Зигруд се усмихва леко.
— Но се справихме. В знак на благодарност жена ти дала на един от нашите офицери малък подарък. — Шара бръкна в джоба си и извади малка торбичка от зебло. Отвори я и извади отвътре гривна от тъкано злато с релеф, изобразяващ бурни вълни.
Подаде му гривната.
— Това говори ли ти нещо?
Той впери жаден поглед в бижуто, така блестящо и чисто в мръсната му, нашарена от белези шепа. Пръстите му започнаха да треперят.
— Искаш ли да излезем на палубата? — попита нежно тя.
Той се изправи бавно, все още втренчен в гривната. Шара отвори вратата и той я последва навън и по стълбите, приличаше на сънено дете, което водят към леглото.
Шамарът на студения вятър спря Шара на място, тя се сгъна на две и пристъпи неуверено на палубата. Гигантът не трепна дори — прекрачи прага и впери мълчалив поглед в небето, поглед, пълен със страхопочитание. Докато го водеха на кораба, нито веднъж не беше погледнал нагоре и Шара се бе питала за причината. „Естествено — помисли си тя. — Кой знае откога не е бил навън. Небето сигурно го изпълва с ужас.“