— Повечето строителни компании в града не са ли твоя собственост? — пита Шара.
— Е, така е… Но макар че моите компании биха могли да се заемат със задачата, строежът би се ускорил значително, ако кабинетът на градския губернатор или на областния губернатор дадат едно рамо…
— И защо ни е да го правим?
— Наистина ли не виждате изгода в ситуация — пита Воханес, — при която целият град зависи от ваши проектанти и предприемачи?
— И ще трябва да работим все с негови компании, разбира се — казва Малагеш.
— Това е само допълнителен плюс — казва Воханес.
— О, че е плюс, плюс е. За теб — казва Малагеш.
— Десетки загинаха тази нощ, Во — намесва се Шара. — Знам, че си имаш своя мисия и свои планове, но толкова ли не можеш да покажеш състрадание? Не трябва ли да скърбиш за съгражданите си?
Широката усмивка на Воханес се подкиселява и става грозна.
— Неприятно ми е точно аз да ти го казвам, посланик — отровно отвръща той, — но това съвсем не е първата беда, сполетяла Баликов. Нека си спомним улица „Ошкев“, която беше подкопана от подземна кухина в резултат от Примигването и внезапно пропадна вдън земя, повличайки две жилищни кооперации и едно училище. Тогава оплаквахме дълго жертвите, скърбихме за тях, но каква полза? Ами когато Континенталната газова компания се опита да положи тръби в крайречния квартал и предизвика пожар, който не можахме да угасим шест дни? И тогава плакахме и скърбихме, но каква полза?
Шара поглежда към Малагеш, която свива рамене неохотно, сякаш да каже: „Не, не си го измисля.“
— В Баликов нещастията са наш постоянен спътник, госпожо посланик — продължава Воханес. — Скръбта и състраданието са декорация, която скрива от погледа истинския проблем — Баликов спешно се нуждае от помощ и реконструкция. Истинска реконструкция, която не можем да извършим сами!
— Съжалявам — казва Шара. — Не биваше да го казвам. — Сяда, при което краката ѝ си отдъхват с благодарност, и разтърква отново очи. — Но мостът едва-що се срина, а пак трябва да говорим за политика… — простенва тя. — За какво събрание става въпрос?
— Градските старейшини свикаха извънредно заседание — казва Воханес. — След като обсъдихме основния въпрос по спасителните работи, аз поисках да помолим Сейпур за помощ при възстановяването. Отхвърлиха предложението ми, макар да не предложиха нищо друго като алтернатива. Само дето гласуването не е легитимно, защото съветът не беше в пълния си състав. Уиклов го няма никъде.
Пръстите на Шара потропват по плота на масата.
— Така ли?
— Да. Странно, нали? Никой не го е виждал от близо седмица, всъщност откакто събра тълпа пред портите на посолството да те обижда.
„Е, Зигруд го е видял и след това. Видял го е да води Торскени при мховоста, а после да изчезва в една пресечка…“ Шара мисли трескаво, после поглежда отчаяно към Малагеш за помощ.
— Само не ме карай да ставам, моля ти се — казва тя умолително.
— Няма — казва Шара. — Не и тази нощ. Това… Во, това трябва да изчака до утре сутрин.
— Желязото се кове, докато е горещо — казва той.
— Градската политика не я решавам аз!
— Но имаш много приятели на властови позиции, нали?
— Случилото се тази нощ вече подложи на сериозно изпитание въпросните приятелства, или предстои много скоро да ги подложи. — Тя въздъхва. — Во, нямаш представа какво се случи през последните няколко часа. Казвам ти го строго конфиденциално… истината е, че понесохте големи загуби. А още не знаем нито кои са враговете ни, нито какво целят! Не е сега моментът да чертаем големи планове. Тази нощ ще оставим Баликов да се оправя сам.
— Именно тази политика — възразява Воханес — доведе до появата на Реставраторите и пак тя ще е отговорна за всички последствия. Този град се гърчи в стените си. Но всяко нещастие е възможност, Шара. Нека се възползваме максимално от последната катастрофа.
— Тази нощ катастрофирах многократно, Во. — Шара се изсмива горчиво. — Помощта ми само ще ти навреди. До изгрев-слънце може и да съм изпаднала в немилост.
— Дълбоко се съмнявам в това. Особено сега, когато всеки мъж, жена и дете в Баликов ви мислят за истински герои.
И Малагеш, и Шара клюмат на столовете си, но при последното изявление на Вотров бързо се разсънват.
— Ка… какво? — възкликва Малагеш.
— Как така какво? — пита Воханес.
— Ами… това, дето го каза току-що, какво беше?
— О? Вие наистина ли не си давате сметка? Онази тълпа навън… — Сочи към вратата. — За гневна тълпа ли я мислите? Която се опитва да събори портите и да ви убие с голи ръце? Не, те са запленени! Та вие убихте чудовище пред очите на ужасения град! Това е… Това е достойно за легенда, по дяволите!