Докосва реверите на сакото му. Нарязани са като панделки.
— Какво се е случило с дрехите му?
Питри, Зигруд и пазачът, който охранява подземието, се навеждат да погледнат.
— Извинете? — казва пазачът. Посолството не разполага с морга, затова тленните останки на доктор Ефрем Пангуи са прибрани в мазето, върху някаква кушетка, като ценна плячка, която чака бюрократите да попълнят нужните документи, за да се прибере у дома. „Което отчасти е точно така“ — мисли си Шара.
— Вижте му дрехите — казва тя. — Всички шевове и подгъви са разпрани. Дори подгъвът на панталона. Всичко.
— И?
— Така ли получихте тялото? В това състояние?
Пазачът удостоява тялото с подозрителен поглед.
— Е, това определено не сме го направили ние.
— А градската полиция? Дали е тяхно дело?
— Може би. Съжалявам, мадам, но наистина не зная.
Шара мълчи. И преди е виждала това, разбира се, дори лично е изпълнявала процедурата няколко пъти — колкото повече дрехи носи човек, с джобове, подплата и подгъви, толкова повече са местата, които би могъл да използва за скривалище.
„Което повдига въпроса — мисли си тя — защо някой е сметнал, че един историк с дипломатическа мисия има нещо за криене.“
— Можете да си вървите — казва тя.
— Какво?
— Оставете ни.
— Ами… Вие сте в подземието, мадам. Не мога просто да ви оставя във…
Шара вдига глава да го погледне. Може да е от натрупалата се умора, или от скръбта, която пробива през маската ѝ, или от поколенията генералска кръв, която тече във вените ѝ, но така или иначе пазачът се покашля, почесва се по главата и изведнъж се сеща, че има да свърши нещо в коридора отвън.
Питри понечва да излезе след него, но Шара го спира.
— Не, Питри. Ти остани.
— Сигурна ли сте?
— Да. Предпочитам да присъства някой от посолството. — Поглежда към Зигруд. — Е, какво мислиш?
Зигруд се навежда над миниатюрното тяло. Оглежда черепа внимателно, като художник, който се опитва да разпознае фалшификат. Повдига едно парче кожа, скандализирайки Питри, и оглежда вдлъбнатините по костта отдолу.
— Инструмент — казва той. — Вероятно гаечен ключ. Нещо със зъбци.
— Сигурен ли си?
Той кимва.
— Значи нищо, което да ни насочи?
Зигруд вдига рамене. „Може би да, може би не.“
— Първият удар е бил отпред. — Сочи към място над лявата вежда на професора, където е била въпросната вежда, преди да размажат цялото му лице на каша. — Тук вдлъбнатините са дълбоки. На другите места… не толкова.
„Някакъв инструмент — мисли Шара. — Някакво оръжие. Всеки може да е направил това.“
Не сваля поглед от тялото. За втори път тази нощ си казва да не обръща внимание на орнаментите. Но това е съсипаният образ на нейния герой, ръцете му, вратът му, ризата, вратовръзката, как да отхвърли всички тези познати детайли като орнаменти?
„Чакай малко. Вратовръзка?“
— Питри… често ли виждаше професора по време на престоя му тук?
— Виждах го, да, но не бяхме приятели.
— Значи не знаеш — пита меко тя — дали междувременно не е започнал да носи вратовръзки?
— Вратовръзки? Не зная, мадам.
Шара посяга към вратовръзката. Раирана, в червено и кремаво, от качествена коприна. Северняшка мода, при това последна.
— Професорът, когото аз познавах — казва тя, — предпочиташе шалове, винаги. Стил, запазен за академичните среди. Шалове, обикновено в оранжево, червено или розово. Училищни цветове. Не помня някога да е носил вратовръзка. Ти какво знаеш за вратовръзките, Питри?
— Достатъчно, струва ми се. Тук много се носят.
— Да. А в Сейпур никой не носи вратовръзка. Тази е с необичайно добра изработка, нали? — Обръща вратовръзката да му покаже. — Платът е много мек и… тънък?
— Ами… Да?
Без да сваля очи от вратовръзката, тя протяга ръка към Зигруд.
— Нож, ако обичаш.
В ръката на гиганта моментално се появява малко парче лъскав метал, нещо като скалпел. Шара го взима, побутва очилата на носа си и се навежда над тялото. Слаба миризма на разложение я лъхва изпод ризата. Шара се опитва да не ѝ обръща внимание, да я отмине като поредния орнамент.
Вглежда се в бялата коприна. „Не, той не би го направил с бяло — мисли си. — Би било твърде забележимо…“
Забелязва линия от невероятно тънки червени конци напряко на тъканта. Срязва ги със скалпела. Нишките оформят мъничък прозорец към вътрешността на вратовръзката, нещо като джоб.
Вътре има ивица бял плат. Различен е от плата на вратовръзката. Шара го измъква и го вдига към светлината.