— Като пазач — казва Зигруд.
— Като какво?
— Като пазач, който варди портите на крепост. Носиш ли си значката? В правилните цветове? Правилното знаме ли развяваш? Ако не — няма да минеш.
— Да, сигурно би могло да се оприличи на унифор… — Шара млъква рязко. Извръща се бавно да погледне към уличката.
— Какво? — пита Зигруд.
— Униформа… Зигруд… кое е последното, изчезнало в тази уличка?
— Онзи, дето караше колата.
— Да. Но искам да мислиш за тази уличка като за портата на крепост. Тук има нещо невидимо, което действа като пазач, точно както каза ти…
— Проверява му униформата — казва Зигруд. — И?
— И се питам — Шара вдига глава към него, очилата ѝ лъщят на лунния светлик, — ще можеш ли да се сдобиеш с традиционните колкаштански дрехи, с които бяха облечени нападателите в къщата на Воханес.
Зигруд въздъхва.
— Ох, да му се не знае!…
Още една студена нощ, поредното опушено от тънки облаци небе, поредната бледа като старо петно луна. Зигруд излиза иззад ъгъла с тежка раница на гръб и Шара се изправя.
— Този път ти закъсня. Защо се забави толкова? Трудно ли намери дрехите?
— Дрехите — бавно отвръща той — не бяха проблем. Нося ги. — Бърка в раницата и ѝ подава една.
Дрехата е от сива вълна. Платът е тъкан толкова плътно, че прилича на тюленова кожа. „Нищо чудно — мисли си Шара. — Колкаштаните не биха допуснали и най-нищожния шанс нещо да се види през дрехата.“
— Браво… Браво! — казва тя. — Искам ли да знам как си се сдобил с това?
Той свива рамене.
— Наложи се да поухажвам няколко полицаи. Което е поредното доказателство, че най-лесното решение е най-доброто. Те, изглежда, ме харесват. След Урав.
Шара опипва подгъва на дрехата, малките ѝ пръсти шарят по тъканта.
— Хайде, хайде… Трябва да… Чакай! — Платът при врата е твърд, не просто колосан, а сякаш е покрит със засъхнала боя или… — Чакай, това… Това кръв ли е?
— Мислиш ли, че съм имал време да ги пера?
Шара въздъхва.
— Е. Работата изисква жертви. Така… Хм. Да. Тук. — Напипва нещо твърдо в яката на дрехата, обръща яката и започва да дърпа вълнените нишки. В яката има тънко медно колие със символа на Колкан. Опипва останалата част от дрехата и открива твърди бучки при китките, глезените и на кръста — всички те са дребни бижута със стилизираната везна на Колкан.
Шара се засмива от сърце.
— О, да! Най-после! Точно както очаквах! Не са монети, но имат подобна маркировка. Това е истински пробив! И е толкова очевидно! Не знам как не се сетих. — Поглежда усмихната към Зигруд, очаква и той да е усмихнат, но той я гледа сериозно, напрегнато. — Какво има?
— Ами, чудя се… как да ти кажа нещо.
— Как да ми кажеш нещо? С прости думи и право в очите, надявам се.
Той търка брадичката си.
— Хубаво. Тъкачниците… онези, дето искаше да ги държа под око…
— Да?
— Отначало всичко изглеждаше нормално. Просто… Вълна, прежди, работници, килими. Скука.
— И?
— Днес обаче, и вчера, в две от тъкачниците… видях един човек. И на двете места.
Шара отпуска бавно ръце, без да пуска дрехата.
— Кого?
Зигруд разтърква брадичката си още по-силно.
— Вотров.
— Какво?!
— Знам.
Шара го гледа втренчено.
— Воханес Вотров е ходил в тъкачниците?
Зигруд кимва, примижал е.
— Да.
— Но… защо ще ходи там?
— Нямам представа. Но го видях. Воханес Вотров от плът и кръв. Е, не мина през централния вход, опита се да се вмъкне през задния, но аз го видях. Реших, че може би иска да купи тъкачниците, да натрие сол в раната на Уиклов, но не — проверих и тъкачниците все още са собственост изцяло на Уиклов и няма признаци някой да им е хвърлил око. Затова закъснях.
— И си… И си сигурен.
— Сигурен съм. Воханес Вотров. Ясно като бял ден. Но не изглеждаше никак добре между другото. Болнав някак. И определено не беше доволен от живота. Хрумна ми, че прилича на умиращ. Дори дрехите му не бяха обичайните. Облечен беше като някакъв монах.
Всичко това обърква Шара толкова силно, че тя напълно забравя за уличката.
— Казваш, че Воханес Вотров се държи като съучастник на Реставраторите?
Зигруд вдига ръце сякаш да се защити.
— Само ти казвам какво съм видял. Вотров се промъкна в едната фабрика на Уиклов, свърши си работата, после отиде в другата фабрика. Стори ми се, че хората там го познават. Ако трябва да гадая, тази му визита не ще да е първата.
— Тогава защо… Защо ще ни казва за тъкачниците, защо ще събужда подозренията ни към тях, щом самият той… прави каквото там прави?