— Да, и издайнически освен това — казва неодобрително Зигруд. — Свали го, ако обичаш.
— Ами… май всъщност не знам как се прави това.
Зигруд измърморва нещо, навежда се, взима един камък и го хвърля по кълбото. Шара извиква и прикрива с ръце главата си. Камъкът улучва право в целта, кълбото се пръсва в облак прах и лекият вятър го издухва.
— Е, вече знаем, че тук камъните се държат като камъни — казва Зигруд.
Обикалят Стария Баликов — както го е кръстила Шара, — без да са сигурни какво точно търсят. Градът е изоставен — градините са голи, дворовете са празни. Но иначе всичко е чисто и бяло под жаркото слънце. Колкаштанските дрехи ги пазят донякъде от жегата. Градът е прекрасен, но Шара е предубедена — постоянно си мисли за теорията на Ефрем. „Боговете ли са създали това място — пита се тя, — или просто са построили онова, което континенталите са искали от тях?“
Случва се да надзърнат в пресечка или в прозорец и да видят нещо неочаквано — вместо още бели сгради или просторна стая виждат кални, заринати в боклуци улици, пълни с намръщени континентали, или канавка, която се оттича в Солда, или просто гола тухлена стена.
— Още остатъчна реалност — казва Шара. — Връзка към Новия Баликов… нашия Баликов.
Зигруд спира пред един прозорец, който гледа към кухнята на старица. Жената тъкмо почиства пъстърва.
— И те не ни виждат?
— Ехо! — виква Шара през прозореца. — Извинете!
Старицата си мърмори:
— Мразя пъстърва. Боговете са ми свидетели, че мразя пъстърва…
— Явно не ни чуват — казва Шара. — Хайде.
След още няколко пресечки стигат до голямо имение с бяла къща, извити като конски подкови арки, множество морави (сега тревата е полузадушена от плевели) и десетки изкуствени езерца, позиционирани така, че да отразяват оформената като цвете цитадела.
— Кой ли изтъкнат човек е живял тук? — пита се на глас Шара. — Висш жрец, или някой от Благословените може би…
Зигруд сочи една от арките.
— Някой, когото познаваме всъщност.
На най-горната част на арката има релефен надпис: КЪЩА ВОТРОВ.
— А — тихо възкликва Шара. — Трябваше да се сетя… Воханес спомена, че къщата им е изчезнала по време на Примигването. Но нямах представа, че е била толкова красива.
— Какво имаше предвид с онова за „благословените“? — пита Зигруд.
— Благословените са хора, които са се съешавали с някое от Божествата — обяснява тя. — Родените от такива съюзи деца са били герои, светци… хора с необичайно добър късмет, митични фигури. Светът се пренареждал около тях, за да им угоди.
Сеща се за един от последните текстове в дневника на Ефрем, където фигурира самотната дума: „Благословените“.
— Сигурно е било хубаво да си такъв — казва Зигруд. — И ти мислиш, че семейството на Вотров е било от тях?
— О, не, ни най-малко. Родовете на Благословените са подробно документирани. Ако Вотров са били сред тях, не биха допуснали някой да забрави за това. Чакай… Виж. — Сочи към двора, където буренаците в една от моравите са стъпкани. — Някой е бил тук. При това наскоро.
Зигруд отива при посоченото място и кляка да огледа следите.
— Много хора. Много. Мъже, струва ми се. Следите са пресни, точно както каза. — Навлиза внимателно сред плевелите. — Повечето са носили нещо. Нещо… тежко. — Сочи напред, към друга арка с форма на подкова, която води надолу по склона на хълм. — Там са отишли. — После сочи към къщата на Вотров. — А оттам са дошли.
— Можеш ли да проследиш дирята?
Той я поглежда с вдигната вежда, все едно казва: „Наистина ли ми задаваш такъв въпрос?“
Шара се чуди дали да не се разделят, но решава, че идеята не е добра. „Ако се загубим, как изобщо ще излезем оттук?“
— Ще тръгнем по дирята към мястото, където са отишли — казва тя. — А ако ни остане време, ще проверим и мястото, откъдето са дошли.
Крачат по бели улици, през дворове, около градини. Тишината изнервя Шара и скоро тя започва да се стряска при всеки отблясък, да съзира стрела във всяко отражение.
„Всички континентали заговорничат срещу нас. Изобщо не трябваше да пускам Воханес в леглото си.“
— Защо не подскачаш? — пита Зигруд.
— Какво? Да подскачам ли?
— Мислех — обяснява той, — че ще почнеш да подскачаш от вълнение, че си видяла Стария Баликов. Ще търчиш като алтава, ще скицираш това и онова…