— Както е правел Ефрем. — Шара се замисля. — Ще ми се да беше така. Ако можех, с радост бих прекарала тук остатъка от живота си. Само че тук, в Баликов, всяко парченце история има ръбчета, остри като бръснач, и колкото по-отблизо се вглеждам в тези ръбчета, толкова повече стават раните ми.
Къща с форма на вулкан стърчи над ромонящо поточе в легло от бели камъни.
— Аз пък не мисля, че това е в природата на историята — казва Зигруд.
— Така ли? А какво е тогава?
— Това — казва той — е природата на живота.
— Сериозно? Доста депресираща гледна точка, ако питаш мен.
— Животът е пълен с красиви опасности и опасни красоти — казва Зигруд. Поглежда към небето и бяла слънчева светлина се отразява в белезите му. — И те ни нараняват по начин, който ние не виждаме. Раната се разширява на вълни като… като водна повърхност около хвърлено камъче, и докосва мигове в далечното бъдеще.
— Може и да е вярно.
— Мислим си, че се движим, че тичаме, че напираме напред, но според мен в много отношения тъпчем на място, уловени в капана на миг, който сме преживели много отдавна.
— И какво да правим тогава?
Той вдига рамене.
— Да се примирим.
Вятърът запраща малка топка прахоляк в краката му, после я подгонва нататък по бялата каменна уличка.
— Мястото ли ти навява тези мисли? — пита Шара.
— Не. — Зигруд клати глава. — Стигнал съм до този извод много отдавна.
Издут кристален прозорец на покрива на кръгла къща улавя синьото небе, разтяга го и образува съвършен лазурен мехур.
— Ти не си човекът, когото освободих от затвора — казва Шара.
Той вдига отново рамене.
— Възможно е.
— Ти си по-мъдър от него. По-мъдър си и от мен. Мислиш ли за завръщане у дома?
Зигруд спира насред крачка; погледът му обхожда паветата с цвят на сметана. После казва:
— Не.
— Не? Никога?
— Те вече не ме познават. Много време мина. Сега те са различни хора. Като мен. И не биха искали да видят в какво съм се превърнал.
Тръгват отново по следата. След кратко мълчание Шара казва:
— Мисля, че грешиш.
— Мисли каквото искаш.
Дирята сякаш няма край.
— Не биха могли да вкарат коли тук — размишлява на глас Шара. — Остатъчната реалност не би го позволила, защото автомобилите не са съществували по онова време.
— Поне един-два коня да бяха вкарали.
— И да ни ги оставят? Виж, това би било невиждан къс… — Шара млъква рязко и спира, загледана в една висока закръглена сграда вляво.
— Какво? — пита Зигруд.
Шара плъзга поглед по стените и прозорците с форма на осмоъгълна звезда и виолетово стъкло.
— Сега пък какво? — пита отново Зигруд.
Шара е спряла погледа си на фасадата и на надписа в горната ѝ част — съкратен цитат от Юкоштава: „ОНЕЗИ, ЩО ТРЕПЕРЯТ ОТ СТРАХ, ИЗПРАВЕНИ ПРЕД ИЗБОР ИЛИ ВЪЗМОЖНОСТ, ЗАЩО ДА ГИ ДОПУСКАМ В СЯНКАТА СИ?“
— Чела съм за това място — измърморва тя под нос.
— Аз пък мислех, че си чела за всяка сграда в този град.
— Не! Не, четох за това място… съвсем наскоро.
Тръгва напред и докосва белите стени. Спомня си откъса от дневника на Ефрем, където професорът цитира писмо на сейпурски войник за смъртта на Юков: „Последвахме каджа до едно място в града — храм в бяло и сребърно, стените му приличаха на звездно небе, имаше много лилаво стъкло. Не виждах бога в храма и се разтревожих, че може да е капан, но нашият генерал не беше притеснен, зареди своето черно олово в ръчното си оръдие и влезе.“
Шара е затаила дъх. Тръгва към вратата на храма — боядисано в бяло дърво с резба, наподобяваща звезди и животинска козина — и я отваря.
От другата страна на вратата има голям празен двор. Стените са високи и затварят яркосиньото небе като в рамка. В центъра на двора има пресъхнал фонтан с четири малки пейки околовръст.
Шара тръгва бавно към пейките. Докосва и тях, сякаш да се увери, че наистина са там.
„Тук ли е присядал богът? — мисли си. — Дали прадядо ми е седнал до него, или е останал прав, надвиснал над Юков?“
Сяда бавно на една от пейките. Дървото изскърцва тихо.
„Наистина ли това е мястото, където е загинал Юков? Наистина ли съм го открила?“
Така изглежда. Струва ѝ се нереално, че го вижда с очите си, това място, уловено в капана на фрагмент от реалност, отдавна откъсната от истинския свят. И в същото време знае, че това е съвсем възможно. Периодът след Примигването е бил период на пълен хаос, фрагменти от реалности се появявали и изчезвали на случаен принцип…
Поглежда надясно. Ниска галерия обикаля двора, бели дървени колони поддържат тежки квадратни покриви.
В една от колоните има малка черна дупка. На височината на рамото ти, ако си седнал.