— Какво става с теб, Во? — пита тя, когато го наближава. — Болен ли си? Луд ли си? Или наистина си забъркан в това от самото начало?
Той се обръща към нея с усмивка. Не носи обичайния си бастун.
— Последното, слава на боговете — казва ведро.
Шара застива, със закъснение осъзнала защо е избягвал погледа ѝ до последния възможен момент.
Лицето му много прилича на лицето, което тя познава — същата волева челюст, същата грееща усмивка. Но очите са по-тъмни и са хлътнали дълбоко в черепа.
Шара не чака; обръща се и хуква.
Някакъв човек — всъщност нисък и съвсем обикновен на вид младеж, — който уж се разхожда небрежно, ѝ подлага крак и я спъва. Шара се просва на земята.
Непознатият става от пейката и тръгва към нея с приятна усмивка.
— Чудех се дали ще дойдеш — казва той, — но прецених, че онова с товос ва ще наклони везните. В крайна сметка аз го научих на тази игра. Радвам се да видя, че си захапала въдицата!
Шара понечва да се надигне. Непознатият насочва ръка към нея и измърморва нещо. Чува се звук като от камшик. Шара поглежда надолу и осъзнава, че е станала съвсем прозрачна — вижда съвсем ясно каменните павета под краката си, или по-скоро там, където би трябвало да са краката ѝ.
„Шкафът на Парнези“ — казва си Шара миг преди някой да притисне парцал към устата ѝ. Изпарения се просмукват в носа ѝ, погледът ѝ се замъглява, силите ѝ изчезват.
Шара пада назад в ръцете им — двама мъже, може би трима. Непознатият — уж Воханес, но друг, — си изтрива носа и казва:
— Чудесно. Да вървим.
Понасят я по крайбрежната алея. Изпаренията проникват все по-надълбоко в мозъка ѝ. „Защо никой не ми помага?“ — мисли си тя. Но хората наоколо само зяпат любопитно групичката и се чудят защо тези мъже се правят, че носят нещо тежко.
Шара се предава; изпаренията я обгръщат, тя заспива.
Семейни връзки
Шара се събужда с лице към гола сива стена. Тънка струйка въздух се промъква в дробовете ѝ, после я разтърсва силна кашлица.
— О-о! — казва весело някой. — Виж ти! Кой ни се събуди?
Шара се обръща на другата страна. Мислите ѝ са неясни и бавни. Намира се в гола стая без прозорци, която незнайно защо ѝ се струва позната.
В стаята има две врати, едната е отворена, другата — не. Непознатият стои пред отворената врата, облечен е с колкаштанска дреха. Усмихва ѝ се. Очите му са като мокри камъчета, хлътнали дълбоко в черепа.
— Наистина не разбирам — казва той — какво толкова е намерил в теб.
Шара примигва бавно.
„Хлороформ — спомня си. — Ще мине почти час, преди главата ми да се проясни…“
— Доколкото се вижда с просто око, ти си най-обикновена дребна сейпурка — продължава той. — Ниска, мръснокафява… е, може би глиненокафява би било по-точно, землисто кафява, непривлекателен тъмен цвят, който не подхожда на човешката плът… с характерните за расата ви слаба брадичка и клюнест нос. Китките ти, като при повечето от твоята раса, са ужасно тънки и крехки, а ръцете ти са ужасно космати, което вероятно важи и за останалата част от тялото ти. Сигурно се бръснеш доста често, или пък не, но дори да го правиш, пак не би могла да се сравниш дори с най-грозната жена от Свещените земи. Гърдите ти не са провисналите грозновати неща, които се срещат често сред твоята порода, но не са и особено хубави… всъщност толкова са малки, че направо не съществуват. А очите ти, скъпа… Какви очила само! Очите ти функционират ли изобщо? Чудя се какво ли е да си такова грозно джудже? Колко ли тъжен е животът ти, живот на същество от пепелявите земи, на същество, направено от глина… — Поклаща глава, все така усмихнат. Усмивката му хем прилича на усмивката на Воханес, хем е неин изроден вариант — при Во тя е пълна с напиращ, неподражаем чар, при този тип говори за трудно сдържана ярост. — Ала истинското естество на твоето престъпление, истинската простъпка, на теб и на целия ти род, е че отказвате да го признаете. Отказвате да признаете собствените си недостатъци, своите жалки, грозни недостатъци! Нямате срам! Не криете телата си, плътта си! Не пълзите в краката ни! Не осъзнавате, че вие, недокоснатите от Божественото, лишените от благословия, непозналите просветление, сте ненужни, непредвидени, безполезни! Претенциите ви са гигантски и това е най-големият ви грях, ако изобщо приемем, че същества като вас са способни на грехопадение.