Прилича на Воханес в толкова отношения — голяма част от жестовете, стойката, маниерите са като на Во. Ала в този тип има нещо… хем по-декадентско, хем по-деликатно. Нещо в начина, по който върти ханша си или скръства ръце… Шара се сеща за мховоста, за женствената му походка, имитираща някого, когото към онзи момент още не познаваше.
Преглъща и пита, макар вече да знае:
— Кой?…
— Ако реша да те счупя — казва той, — отвътре ще си празна… Глинена черупка на човек, забележителна само с подобието си на човек. Какво толкова видя в нея, Воханес?
Непознатият поглежда към ъгъла на стаята.
Воханес седи на пода в ъгъла, обвил с ръце коленете си. Лицето му е цялото в рани от побой, едното му око е затворено от оток, кожата — жълто-зелена като на жаба, по горната му устна ръждавее засъхнала кръв.
— Во… — прошепва Шара.
— Надявах се да открия в нея изкушение за плътта — продължава мъжът, — което да обясни залитането ти. Но по нея почти няма плът, която да изкуши твоята. Честно, нямам представа какво привлекателно си открил в това същество. Наистина не откривам нищо привлекателно в нея, братле.
Шара примигва.
„Братле?“
— В… В… — заеква тя.
Непознатият се обръща към нея и вдига високо вежда.
Шара чува в главата си думите на Воханес: „Беше на петнайсет, когато се присъедини към група поклонници. Тръгнаха на поход към ледения север да търсят някакъв шибан храм.“
— В… Волка? — успява да изрече. — Волка Вотров?
Той се усмихва.
— А! Виж ти. Значи ми знаеш името, малко глинено дете?
Шара напразно се мъчи да подреди упоените си мисли.
— Мислех… мислех, че си мъртъв…
Той клати глава и се усмихва широко. После казва:
— Смъртта е за слабите.
— „За онези, които искат да ме познаят — цитира Волка, — за онези, които искат да ги види окото ми и да бъдат обичани, не можа да има твърде силна болка, нито твърде ужасно изпитание, нито твърде страшно наказание, през което да преминат. Защото вие сте мои деца и трябва да страдате, за да бъдете велики.“
И се усмихва снизходително на Воханес.
— Колкаштава — казва Шара.
Усмивката на Волка се стапя и той я поглежда студено.
— Книга втора, ако не се лъжа — казва Шара. — Писанията му до свети Морнвиева по повод племенника му, който бил смазан от лавина.
— И Морнвиева толкова се засрамил — казва Волка, — задето е попитал Татко Колкан защо е станало така, задето си е позволил да го разпитва така непочтително, че…
— Че отсякъл дясната си ръка — казва Шара, — дясното си стъпало също, избол дясното си око и си отрязал десния тестис.
Волка се усмихва до уши.
— Толкова е странно да чуя как същество като теб изрича такива неща. Все едно да чуеш птица да говори.
— Намекваш — казва Шара, — че като ни изтезаваш, ни правиш по-добри?
— Няма да ви изтезавам. Поне не повече от това, което вече понесе малкото ми братче. Но иначе би ви направило по-добри, да. Бихте познали срама. Изтезанието би угасило горделивия блясък в очите ти. Знаеш ли изобщо за какво говориш?
— Бас ловя, че според теб Колкан е жив — казва Шара.
От усмивката на Волка не е останала и следа.
— Къде си бил, господин Вотров? — пита тя. — Как си оцелял? Казано ми бе, че си мъртъв.
— О, но аз наистина умрях, малко пепеляво момиче — казва Волка. — Умрях в една планина далеч на север. И бях прероден. Пречистен и прероден.
Той обръща ръката си — в шепата му играят пламъчета, макар свещ да няма.
— Старите чудеса още живеят в мен. — Той стисва невидимите пламъци в шепа и светлината угасва. — Беше изпитание на духа. Точно затова тръгнахме към манастира на Ковашта — да си изпитаме силите. Всички други умряха по време на нашето поклонничество. Всички мъже, много по-големи от мен. По-опитни. По-силни. Умряха от глад или от студ, или се разболяха и болестта ги отнесе. Само аз продължих упорито напред. Само аз се оказах достоен. Само аз си пробих път през вятъра и снега, само аз открих в планинските недра Ковашта, последния манастир, забравения дом на нашия Татко Колкан, където е сънувал своите свещени закони и е въвел ред в света. Прекарах там почти три десетилетия от живота си, сам сред онези стени, хранех се колкото да не умра, пиех разтопен сняг… и четях. Научих много неща. — Посяга с показалеца си и докосва нещо — сякаш в касата на отворената врата има стъкло и той прокарва пръст надолу по средата му, пръст, който е побелял и леко сплескан при върха от съприкосновение с твърда повърхност. — Камбанката на пеперудата. Едно от най-старите чудеса на Колкан. Първоначално го използвали да подтикнат грешници към изповед. Работата е там, че тази бариера не пропуска въздух, а всички ние сме най-склонни да признаем истината, когато сме на прага на смъртта… Но не бойте се. Не това е вашата участ. — Поглежда Шара. — Вие се провалихте, между другото. Вашият народ.