Шара мълчи.
— Разбираш ли?
— Не — казва Шара. — Не знам какво имаш предвид.
— Естествено. Примитивно същество като теб… Защото там, в манастира, аз намерих него. — Бърка под дрехата си и вади медальон, закачен на връв около врата му. Медальонът представлява везната на Колкан. — Медитирах години наред и не чувах нищо. И накрая един ден реших да медитирам, докато не умра, докато не чуя шепота му, защото смъртта е за предпочитане пред горчивото мълчание… Едва не умрях от глад. А може и да съм умрял. Ала после го чух как шепти в Баликов. Чух Татко Колкан! Той изобщо не е умирал! Изобщо не се е махал от този свят! Изобщо не е бил… докоснат от вашия кадж! — Последната дума прозвучава като животинско ръмжене и Шара зърва за миг зъбите му, жълтеникавокафяви.
— Получих видение. Видение, че съществува част от Баликов — истинския Баликов, Свещения град, — останала недокосната от вашето влияние! Град скрит от вас и от всички! И тогава разбрах, че все още има надежда за моя народ. Че има светлина сред бурята, спасение за светите и послушните. Можех да се върна и да освободя всинца ни от робството. Просто трябваше да стигна до него, да го намеря и да го освободя… Нашият баща. Нашият изгубен баща.
— Точно като в детството ни — казва Воханес. — Все тичаше при татко…
Блажената радост на Волка угасва.
— Млъкни! — зъби се той. — Млъкни! Затвори си мръсната предателска уста!
Воханес мълчи.
Волка го гледа и трепери.
— Твоята… твоята опетнена уста! Какво е докосвала устата ти, мръсно пале такова? Каква плът е докосвала? Женска? Мъжка? Детска?
Воханес завърта очи.
— Каква проява на лош вкус.
— Ти знаеше, че си сбъркан — казва Волка. — Винаги си бил сбъркан, Во. Винаги е имало нещо сбъркано в теб, някакво несъвършенство, което трябваше да бъде изтръгнато овреме.
Воханес подсмърква отегчено и си изтрива носа.
— Какво ще изтъкнеш в своя защита?
— Не знаех, че имам нужда от оправдания — казва Воханес.
— Татко беше съгласен с мен. Това знаеше ли го? Веднъж ми каза, че му се иска ти и майка да сте умрели при раждането ти! Това би му спестило грижите за жена със слабо сърце и син със слаба воля.
Воханес го гледа безразлично, после казва:
— Това разкритие изобщо не ме изненадва. Татко беше толкова мил човек.
— Петниш името на татко само за да подсилиш омразата ми към себе си, сякаш е възможно да те мразя повече.
— Пикал съм на името на татко — тросва се Воханес, — на името на Вотров и на името на Колкан! Радвам се, че каджът не го е убил, защото сега, когато сейпурите го заколят като другите богове, ще мога да клекна на брадичката му и да му се изсера в устата!
Волка го зяпа, останал без думи.
— Няма да ти се удаде тази възможност — прошепва след миг. — Ще ви оставя живи, теб и нея, за да ви осъди лично Колкан според собствените си закони. Ти дори това не знаеш, нали? Той е тук, в Баликов, и претегля греховете на града. Наблюдава те. Чака. Знае какво си направил. Аз ще издигна Престола на света от неговата гробница. И когато Колкан се появи, ти ще познаеш болката, братле.
Междувременно Шара е стигнала до извода, че тази гола, празна стая определено ѝ е позната — спомня си как мховостът ѝ се беше изсмял, как тя бе метнала свещта към гърдите му, спомня си пръстените стъпала, които се спускат надолу…
„Знам точно къде се намираме — мисли си тя, — знам и къде е Колкан.“
— Той е долу, нали, в Престола на света? — казва на глас.
Волка я поглежда, сякаш му е зашлевила шамар.
Воханес смръщва вежди.
— Тук, в това отвратително старо място?
— Не, не. Долу, под земята, където е скрит истинският Престол, на метри под нас. — Затваря очи. Изпаренията на хлороформа още замъгляват ума ѝ, но въпреки това една мисъл изплува на повърхността. — А Божествата са обичали да използват стъкло за съхраняване на информация… Аханас криела затворници в стъклото на прозорец, държала и малко ваканционно място в една стъклена сфера. Юков съхранил тялото на свети Киври в стъклено мънисто. А когато бях долу, в Престола на света, очаквах да видя прочутото цветно стъкло, за което разказват легендите… но всички прозорци бяха счупени. Всички освен прозореца в атриума на Колкан. Тогава ми се стори странно, че стъклото на прозореца е цяло и непокътнато, но прозрачно, без рисунък.