Чува се звук като от удар с камшик. Шара пристъпва в Шкафа и става невидима за собствените си очи.
Колкан вдига глава. Воханес се срива на пода, бял като сняг, неподвижен.
Шара затваря очи и затаява дъх — Шкафът на Парнези не скрива звука.
Колкан се повлича напред, върти глава, докато оглежда Престола. Шара усеща исполински натиск, сякаш потъва все по-дълбоко в океана. „Търси ме, опипва за мен…“
— ШКАФЪТ — казва гласът на Колкан. — ПОМНЯ ТОВА.
Повръща ѝ се от ужас. Колкан е само на четири стъпки от нея, три метра висок, мръсен, вонящ на гнилоч изпод надиплените си роби.
— МОГА ДА СРИНА ТОЗИ ХРАМ — казва той. — И ДА ТЕ СМАЖА. АКО ОЩЕ СИ ТУК.
Поглежда нагоре, към тавана на Престола.
— НО ИМАМ ДА СВЪРША ПО-ГОЛЕМИ НЕЩА.
И изчезва, сякаш изобщо не е бил тук.
Шара още не смее да си поеме дъх. Мести трескав поглед из Престола на света, страх я е, че Божеството дебне в някоя сянка.
Отгоре долита бумтящ глас:
— ТОЗИ ГРАД Е СТАНАЛ НЕДОСТОЕН.
— О, не! — възкликва Шара. Поглежда към Воханес, иска ѝ се да иде при него. „Всичко по реда си — сопва се гласът на оперативния агент в главата ѝ. — Скръбта може да почака.“
— Съжалявам, Во — прошепва тя, изправя се и хуква към изхода.
Из цял Баликов, на рибните пазарища и в уличките, край Солда и в чайните, гражданите зяпат великанската бяла катедрала, която се е появила внезапно в града им, и се сепват при гласа на Колкан, който ехти по улиците.
— НАРУШИЛИ СТЕ БЕЗЧЕТ ЗАКОНИ — казва гласът.
Деца прекъсват играта си и се заслушват.
— ЛЯГАЛИ СТЕ ЗАЕДНО ЗА УДОВОЛСТВИЕ.
Уличен метач, стиснал дългата дръжка на метлата си, се обръща бавно да погледне към небето.
— ОБЛИЦОВАЛИ СТЕ ПОДОВЕ С БЯЛ КАМЪК.
Старците в клуб „Гошток-Солда“ се споглеждат, после свеждат погледи към шишетата с вино и уиски.
— ЯЛИ СТЕ ПЛОДОВЕ С ЯРЪК ЦВЯТ — казва гласът. — И СТЕ ДОПУСНАЛИ СЕМЕНАТА ИМ ДА ГНИЯТ В КАНАВКИТЕ.
В една бръснарница край Солда сащисаният бръснар е махнал половината мустак на един дядо; дядото, също толкова сащисан, още не е забелязал липсата.
— И СТЕ ИЗЛИЗАЛИ ДЕНЕМ С ИЗЛОЖЕНА ПЛЪТ. ЖИВЕЕТЕ С ЧУЖДА ПЛЪТ. ПОГЛЕДНАЛИ СТЕ ТАЙНИТЕ НА ПЛЪТТА СИ И СТЕ ГИ ОПОЗНАЛИ И ЗАТОВА АЗ ПЛАЧА ЗА ВАС.
В лазарета към Дома на Седемте сестри капитан Несрев, все още бинтован, оставя лулата си и вика на сестрите:
— Какво става, да му се не знае?
— ЗАБРАВИЛИ СТЕ КАК ТРЯБВА ДА ЖИВЕЕТЕ — казва гласът.
Пауза.
— АЗ ЩЕ ВИ ПРИПОМНЯ.
Слънчева светлина с цвят на охра се разлива над Баликов. Гражданите засланят очи, извръщат се от прозорците…
А когато поглеждат отново, виждат, че гледката се е променила — сякаш всичко в града е било пренаредено, избутано настрани да отвори място за…
Старица на ъгъла на „Св. Гошток“ и „Св. Гиели“ пада благоговейно на колене и шепти: „Боговете са ми свидетели… Боговете са ми свидетели…“
… стройни красиви бели небостъргачи, обточени и увенчани със злато. Приличат на гигантски бели чапли, които газят в сивото тресавище на модерен Баликов.
— ЗАБРАВИЛИ СТЕ ВСИЧКО, НА КОЕТО СЪМ ВИ УЧИЛ — казва гласът. — ВЪРНАХ СЕ ДА ВИ ГО ПРИПОМНЯ. ЩЕ БЪДЕТЕ ОЧИСТЕНИ ОТ ГРЕХА. ЩЕ ИЗТРЪГНА ОТ ВАС ИЗКУШЕНИЕТО.
Вятър подухва по улица „Св. Василий“. Сякаш насън, десетки пешеходци внезапно се отправят към средата на улицата и застават там рамо до рамо с лице на север. Сред тях има майки, бащи, синове, дъщери и никой от тях не реагира на уплашените викове на приятели и роднини, които питат какво става.
Вятърът набира сила. Гражданите на Баликов са принудени да заслонят очите си с ръце и да извърнат лица. Чува се дрънчене, сякаш вятърът незнайно как е довял на улицата хиляди метални съдинки. Когато хората свалят ръце и поглеждат, не могат да повярват на очите си.
На мястото на пешеходците сега стоят петстотин бронирани войници. Броните им са гигантски, дебели и лъскави, покриват всеки сантиметър от телата им; толкова са плътни, че сякаш не са войници, а съживени брони. Шлемовете им наподобяват лъскави образи на пищящи демони; мечовете им са грамадни, почти два метра дълги, облизва ги студен огън.
Единствено Шара Комейд, която поглежда през рамо към войниците, докато тича към посолството, знае, че ги е виждала някъде. Нима само преди броени седмици е накарала Зигруд да свали онази картина от стената на ГД Труни и да я скъса?
Гласът на Колкан казва:
— ЩЕ ПОЗНАЕТЕ БОЛКАТА И ЧРЕЗ НЕЯ ЩЕ ПОЗНАЕТЕ ПРАВЕДНОСТТА.
Войниците се обръщат към хората по тротоарите и вдигат мечовете.
Малагеш вижда Шара да тича към укрепленията и ѝ крясва:
— Какви ги дрънка тоя глас, по дяволите?