— Това е Колкан! — казва Шара, едва си поема дъх.
— Богът Колкан?
— Да! Говори за законите си.
— Облицовка от бели камъни? Плодове с ярък цвят?
Войници помагат на Шара да се покатери през укреплението.
— Това също е част от законите му, да!
— И откъде, мамка му, се взеха тези бели сгради?
— Това е Стария Баликов — казва Шара. — Части от Баликов, какъвто е бил преди. Явно е изтеглил всичко обратно и е разбутал сегашните сгради, за да отвори място на новите.
— Нямам… — Малагеш търси думи. — Нямам ни най-малка представа какви ги дрънкаш! Забрави за това, въпросът е какво смята да прави той. И какво да правим ние?
По улиците отекват писъци. Малагеш заслепява с ръка очи да види.
— Насам тичат хора — казва тя. — Какво става?
— Виждала ли си картината „Нощта на червените пясъци“ от Ришна?
— Да?
— Помниш ли континенталната армия, която е противник на каджа в нея?
— Ами, да… — Малагеш сваля ръка, обръща се и зяпва Шара с ужас.
— Да — казва Шара. — Явно Ришна е била много точна в детайлите.
— Кол… Колко са?
— Стотици — казва Шара. — И ако прецени, Колкан винаги може да направи още. Той е Божество все пак. Но е възможно аз да имам оръжие, за което той не знае.
Двете хукват по стълбите към кабинета на Шара. Шара отваря едно чекмедже на бюрото си и вади парчето черен метал, което е дала да преработят във връх на стрела.
— За това ти говоря.
— И какво е то?
— Металът, с който каджът е убил Божествата — казва Шара. — Не подлежи на божествено влияние. С това парче каджът е екзекутирал Юков, прострелял го е в главата. Трябва само да примамим Колкан навън, после някой би могъл да стреля по него с това, точно като през Войната.
— Добре… Ако приемем, че всичко, което казваш, е вярно, не е ли логично по време на Войната каджът да е имал стотици и дори хиляди от тези малки парченца метал?
— Е… да.
— Но сега само ти имаш такова?
— Да.
— Добре. Как ще го примамим?
— Ами…
— И какво ще стане, ако не го уцелим?
— Ами тогава… ще трябва да си приберем стрелата, предполагам.
Малагеш я зяпва с равни дози изумление и раздразнение.
— Нямах време да съставя план! — казва Шара.
— Сериозно? По нищо не личи.
— Нямах представа, че всичко това ще се случи сега!
— Да, ама се случва! И да си призная, главен дипломат, според мен тоя план няма да сработи!
Подът под краката им се разлюлява. Отвън викат войници. Шара и Малагеш стигат до прозореца точно навреме да видят как една четириетажна сграда на десетина пресечки от тях се срутва, сякаш я събарят тежки машини. От прахоляка и отломките се появяват силуети в лъскава стомана, вдигнали право нагоре гигантските си мечове.
— Достатъчно силни са да рушат сгради? — ахва изумено Шара.
— И какво казва планът ти за тях? — пита Малагеш.
Шара наглася очилата си.
— С какво оръжие разполагате?
— С обикновени арбалети, плюс пет малки оръдия за многократна стрелба. — Малагеш събира палеца и показалеца си в кръгче. — Навиваш ги и те изстрелват ей толкова големи снарядчета два пъти в секунда.
— По-големи оръдия нямате, така ли?
Малагеш клати глава.
— Не. Споразумението забранява използването на преносима тежка артилерия на територията на Континента.
— И според теб тези снарядчета ще могат ли да пробият бронята на онези… неща?
— Ами, бронята им е божествена, така че…
— Да, но може би Колкан все още не знае за барута — разсъждава на глас Шара.
— Не съм склонна да поема този риск. Бих предложила да се оттеглим… Само дето онези неща се движат много бързо.
— А дори да се оттеглим, това няма да ни спаси от летящите бойни кораби — казва Шара.
Малагеш я зяпва невярващо.
— Какви летящи бойни кораби?
— Нямам време да ти обяснявам сега. Имаме ли работещ телеграф?
Малагеш клати глава.
— Линията замлъкна преди няколко минути. Всъщност всичко електрическо спря да работи.
— Явно е от влиянието на Колкан. Не можем да се оттеглим, не виждам как ще останем тук, не можем да предупредим и Галадеш… — Шара разтрива слепоочията си. „Винаги съм се питала дали ще умра за страната си, но никога не ми е хрумвало, че ще умра по този начин“ — мисли си.
Поглежда назад към отвореното чекмедже, иска ѝ се — пълна глупост — да намери там още едно парченце черно олово.
Вместо това вижда кожена торбичка. Знае какво има вътре — десетина малки бели хапчета.
— Хм — измърморва тя под нос. Взема торбичката и надниква в нея.
— Ако ти хрумва нещо гениално — казва Малагеш, — съветвам те да го измислиш възможно най-бързо.
Шара изважда едно хапче и го вдига пред очите си.